Целуната от сянката

Лиса дишаше тежко, по веждите й блестяха капчици пот.

— Не мога да се освободя от това — промълви.

— Можеш. — Докоснах ръката й. — Дай го на мен.

Тя се извърна за кратко от Джеси и ме погледна смаяно, преди отново да фокусира поглед върху него.

— Какво? Ти не можеш да използваш магията.

Аз се концентрирах с все сила върху връзката ни, върху съзнанието й. Не можех да взема магията, но можех да отнема мрака, който бе довела. Осъзнах, че от известно време насам правех тъкмо това. Всеки път, когато се разтревожех и исках тя да се успокои и да се бори с тъмните си чувства, тя го правеше — защото аз ги вземах от нея. Аз ги поглъщах в себе си, също както Анна бе правила за св. Владимир. Това беше видял Ейдриън, когато мракът бе прескочил от нейната аура в моята. А това — тази злоупотреба с духа, използването му съвсем злонамерено, за да навредиш на друг, при това не за самоотбрана, бе причината върху нея да се проявят най-лошите странични ефекти. Това беше порочно и грешно и аз не можех да й позволя да продължава. В този миг всички страхове за собствената ми лудост или гняв отстъпиха на заден план.

— Не — съгласих се. — Не мога. Но ти можеш да ме използваш, за да я изхвърлиш. Фокусирай се върху мен. Освободи се от нея. Ти не я искаш.

Тя се втренчи отново в мен, очите й бяха разширени и пълни с отчаяние. Дори без директен зрителен контакт все още можеше да измъчва Джеси. Едновременно видях и почувствах битката, която водеше. Той я бе наранил толкова много, тя искаше да го накара да си плати. Трябваше. Но в същото време осъзнаваше, че съм права. Но беше трудно. Толкова трудно за нея да я пусне…

Внезапно пламъкът на тази черна магия изчезна от връзката ни заедно с противното усещане. Нещо ме удари, все едно силен порив на вятъра шибна лицето ми, и аз се олюлях назад. Потреперих, когато стомахът ми се присви от странно усещане. Беше като искри, сякаш кълбо електричество изгаряше в мен. После и то изчезна. Джеси се свлече на колене, освободен от кошмара.

Лиса се отпусна с видимо облекчение. Все още бе изплашена и наранена от случилото се, но онзи ужасен, разрушителен гняв, който я изгаряше и я бе накарал да накаже Джеси, вече го нямаше. Грозното желание за мъст бе изчезнало.

Единственият проблем беше, че сега се намираше в мен.

Обърнах се към Джеси. Изведнъж почувствах сякаш във вселената не съществуваше нищо друго, освен той. В миналото се бе опитал да ме съсипе. Бе измъчвал Лиса и бе наранил още много други. Хвърлих се към него. Очите му разполагаха само със секунда, за да се разширят от ужас, преди юмрукът ми да се забие в лицето му. Главата му отхвръкна назад и от носа му шурна кръв. Чух Лиса да ми крещи да спра, но аз не можех. Той трябваше да си плати за това, което й бе сторил. Сграбчих го за раменете и го хвърлих грубо върху земята. Сега той също се разкрещя — молеше да спра. Млъкна, когато отново го ударих.

Усетих как ръцете на Лиса се вкопчиха в мен, опитвайки се да ме издърпат, но тя не беше достатъчно силна. Продължих да го удрям. Нямаше и следа от стратегия, от премерените движения, които използвах преди малко срещу него и приятелите му или дори срещу Дмитрий. Удрях безразборно и животинско. Бях под влияние на лудостта, която бях отнела от Лиса.