Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
Къщата — или по-скоро имението — бе тиха и прохладна. Тишината се нарушаваше единствено от приглушеното пукане на цепениците в камината и монотонния вой на ноемврийския вятър.
— Искам да извършите убийство — каза старецът. Гласът му беше писклив и треперещ, но в същото време излъчваше и някаква арогантност. — Доколкото разбирам, точно с това се занимавате.
— Кой ви го каза? — попита Халстън.
— Един тип на име Сол Лоджия. Каза, че се познавате.
Халстън кимна. Щом Сол го бе препоръчал на този човек, значи всичко бе наред. Но ако в стаята имаше подслушвателно устройство, всичко, казано от възрастния мъж — Дроугън, — можеше да се окаже капан.
— Кого трябва да ликвидирам?
Дроугън натисна някакво копче в подлакътника на креслото си и то се придвижи напред, издавайки жужащ звук. Халстън долови неприятната миризма на старост, урина и страх, ала не позволи на отвращението да се изпише на лицето му. Изражението му си остана спокойно и невъзмутимо.
— Жертвата ви се намира точно зад вас — отговори тихо старецът.
Халстън реагира светкавично. Животът му зависеше от рефлексите му, ето защо постоянно беше нащрек. Скочи от дивана, приклекна на едно коляно, обърна се и бръкна във вътрешния джоб на ушитото си по поръчка спортно сако, където в кобур под мишницата му се намираше специалният хибриден револвер 45-и калибър с къса цев.
Миг по-късно оръжието вече бе в ръката му и той се прицелваше в… една котка.
За момент погледите на Халстън и котката останаха приковани един в друг. Това бе доста необичайно за наемния убиец, който не се отличаваше с голямо въображение и не беше никак суеверен. В секундата, в която приклекна и се прицели, му се стори, че е виждал някъде тази котка, макар че ако наистина беше така, със сигурност щеше да я запомни.
Муцуната й сякаш бе разрязана на две: едната половина беше черна, а другата — бяла. Разделителната линия, права като струна, се спускаше от върха на плоския й череп, минаваше през носа и стигаше до устата. В сумрака на изисканата приемна очите й изглеждаха огромни, а черните зеници, в които се отразяваха отблясъците от камината, приличаха на тлеещи от ненавист въгленчета.
В този миг съзнанието му бе озарено от странна мисъл, която се върна при него подобно на ехо: „Познаваме се… с теб се познаваме.“ Халстън обаче я прогони, прибра револвера си обратно в кобура и се изправи.
— Трябва да те убия за това, старче — изръмжа той. — Не си падам по такива шеги.
— А аз ни най-малко не се шегувам — отвърна Дроугън. — Седнете. И хвърлете един поглед на това.
Възрастният мъж му подаваше дебел плик, който току-що бе извадил изпод одеялото, покриващо коленете му.
Убиецът послушно седна. Котката, която го беше дебнала от облегалката на дивана, скочи и се приземи меко на коленете му. В продължение на няколко секунди наблюдаваше мъжа с огромните си тъмни очи, чиито зеници бяха обградени от тънки златистозелени пръстенчета, след което се сви на кълбо и замърка.
Халстън отправи въпросителен поглед към Дроугън.
— Държи се много дружелюбно — обясни старецът. — Поне в началото. Милото любвеобилно котенце вече уби трима души в този дом. Останах само аз. Може да съм стар и болен… но не ми се иска да умра преждевременно.
— Не мога да повярвам — измърмори Халстън. — Наемате ме, за да убия един… котарак?
— Погледнете в плика, ако обичате.
Когато го стори, видя, че е пълен с банкноти по петдесет и сто долара, всичките стари.
— Колко са?
— Шест хиляди. Ще получите още толкова, когато ми донесете доказателство, че котката е мъртва. Господин Лоджия ми каза, че това е обичайното ви възнаграждение…
Халстън кимна мълчаливо, докато галеше машинално лежащата в скута му котка. Тя продължаваше да мърка и по всичко личеше, че спи. Той обичаше котките. В интерес на истината това бяха единствените животни, които харесваше. Те винаги се разхождат самички. Господ — ако изобщо съществуваше — ги бе превърнал в идеални машини за убиване. Да, котките бяха наемните убийци в животинския свят и поради тази причина Халстън се отъждествяваше с тях.
— Едва ли има нужда да ви обяснявам повече, но ще го направя — рече Дроугън. — Хората казват, че предупреденият човек е въоръжен, а никак не ми се иска да подходите лекомислено към проблема. Освен това аз също си имам причини, така да се каже, за самооправдание. Да не ме мислите за изкукуригал дядка.