Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
Не мога да го направя.
Трябва да го направя.
[По-късно]
По пътя все още имаше сняг, ала стигнах без проблеми до АП. Оставих колата на паркинга на гробището и продължих пеша. Камъните наистина бяха седем, също като в съня ми. Погледнах ги през визьора на фотоапарата. Станаха осем. Винаги осем хармония носи. Виси ли светът на косъм, помага ти цифрата осем. И това е добре.
В името на света!
Само дето доктор Бонсейнт не е никак добре.
Значи всичко ще се случи отново; разсъдъкът ми трепери при тази перспектива.
Моля те, Боже, не допускай това да се повтори!
6 април 2008 г.
Днес ми отне повече време да превърна седмицата в осмица. Съзнавам, че ми предстои доста „дългосрочна работа“, в това число да броя различни неща и да оформям диагонални линии. Оказа се, че Н. е грешал за подреждането — то не е необходимо, далеч по-важно е уравновесяването. То е символично като виното и хляба в причастието.
Обаче съм ужасно уморен. И слънцестоежът е толкова далеч…
Онова продължава да набира сили, а до слънцестойката има толкова много време…
Иска ми се Н. да бе умрял, преди да дойде в кабинета ми. Това егоистично копеле.
2 май 2008 г.
Помислих си, че този път ще ме убие. Или ще унищожи разсъдъка ми. Унищожен ли е разсъдъкът ми? Мили Боже, как мога да разбера? Няма Бог, не може да има Бог пред лицето на онзи мрак и ОКОТО, взиращо се оттам. И онова другото.
СЪЩЕСТВОТО С КОЖЕСТАТА ШЛЕМОПОДОБНА ГЛАВА. РОДЕНО ОТ ЖИВАТА БЕЗУМНА ТЪМНИНА.
Чувах някакво пеене. От дълбините на каменния пръстен, от дълбините на мрака. Обаче отново превърнах седем в осем, макар че този път ми отне много, много, много, много, много време. Много погледи през визьора, много обиколки около камъните, много преброени крачки… Накрая разширих кръга до 64 крачки и това свърши работа, слава богу. „Развъртащата се спирала“ — Йейтс!52
После надигнах глава. Огледах се наоколо. И зърнах името на онова във всеки храст и всяко дърво в подножието на тази дяволска поляна: Ктхун, Ктхун, Ктхун, Ктхун. Отправих изпълнен с надежда взор към небето и видях, че облаците го изписват на синия фон: КТХУН в небето. Накрая погледнах към реката и забелязах, че извивките й образуват гигантско К. К за Ктхун!
Как мога да бъда отговорен за целия свят? Как е възможно това?
Не е честно!!!!!!!!
4 май 2008 г.
Ако успея да затворя вратата, като се самоубия… Тогава навярно ще получа покой, макар и да е покоят на забравата…
Отивам отново там, но този път няма да стигна до края на пътя. Само до моста „Фейл Роуд“. Реката там е плитка, а дъното е осеяно с камъни.
Самият мост вероятно е висок девет метра.
Не е най-доброто число, но пък…
Всеки, който падне от него, ще се превърне в коктейл…
По-добре коктейл за рибите, отколкото…
Не мога да спра да мисля за онова кошмарно тройно око…
За съществото с кожестата, подобна на шлем глава…
За крещящите лица в камъните…
КТХУН!
[Дневникът на доктор Бонсейнт свършва тук.]
5. Второто писмо
8 юни 2008 г.
Скъпи Чарли,
Не съм получавала вест от теб по повод дневника на Джони и това е добре. Моля те да забравиш за предишното ми писмо, а ако все още пазиш страниците, изгори ги. Такова бе предсмъртното желание на Джони и аз самата би трябвало да го уважа.
Казах си, че просто отивам до моста „Коктейл Роуд“ — да видя мястото, където сме прекарали такива щастливи мигове като деца; мястото, където той сложи край на живота си, когато щастливите мигове свършиха. Казах си, че така ще затворя кръга (Джони много обичаше този израз). Но, естествено, съзнанието под моето съзнание — където според мен Джони ще потвърди, че всички сме почти еднакви, — е имало нещо друго наум. Иначе защо бих взела ключа?
Защото беше там, в кабинета му. Не в същото чекмедже, където открих дневника, а в горното — онова в средата на бюрото. Заедно с още един ключ, за да се „уравновесят взаимно“, както е казал Джони.
Щях ли да ти изпратя и ключа към дневника, ако ги бях открила на едно и също място? Не знам. Наистина. Обаче сега съм доволна от развоя на нещата. Защото ти можеше да се изкушиш и да отидеш там. Воден или от чисто любопитство, или от нещо друго. Нещо доста по-силно.
52
Препратка към емблематичното стихотворение на големия ирландски поет Уилям Бътлър Йейтс (1865–1939) „Второто пришествие“. — Б.пр.