Смърт заради смъртта
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #5
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-459-924-X
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Смърт заради смъртта». Краткое содержание книги:
Той посегна, извади от ръката й ножа, с който тя се бе приготвила да реже нещо, и нежно стисна топлите тънки пръсти.
— Няма да имам нищо против изобщо да пропуснем първия етап — прошепна той.
Вадим Бойцов си помисли, че от вчера насам не може да гледа в очите началника си Игор Супрун. На пръв поглед уж нищо не се бе променило, Игор Константинович и по-рано му бе трил сол на главата, а и той и друг път не бе крил несъгласието си с позицията на началството, но никога след такива случаи атмосферата на дружелюбие между началник и подчинен, която караше Супрун да уважава Бойцов и да му се доверява, не бе страдала. А след вчерашния им разговор в колата всичко се промени. Бойцов дори не си даваше сметка за причините за тази промяна, но ги усещаше — като животно, което предчувства земетресението и побягва към някое безопасно място, без да знае защо бяга.
— Слушам ви, Игор Константинович — каза той, загледан през прозореца, зад който скучно бе увиснал мъгливият пролетен ден.
— Хората на Мерханов известно време няма да закачат Каменская, така че ако смяташ още да работиш с нея, имай го предвид. Наемниците, които си видял, снощи са били закарани в института „Склифософски“ с остро хранително отравяне. Естествено и четиримата са починали. Ако Мерханов не миряса, ще му трябва време да намери други изпълнители, а на тях ще им потрябва време първо да наблюдават Каменская. Мисля, че през идущата седмица тя ще бъде в безопасност. Съобщавам ти го за всеки случай, може да е полезно да го знаеш.
— Ще го имам предвид — с безцветен глас отговори Бойцов, все така без да поглежда началника си.
— Сега друго. Днес ще се срещнеш с Литвинова, ще вземеш от нея отпечатъците от ключовете. Тя трябва да ти каже какви планове има нашият разработчик за празника. Трябва да огледаме апартамента му за улики, които можем да предоставим, уж случайно, на хората от „Петровка“. Имаш ли въпроси?
— Не.
— Тръгвай тогава.
Бойцов излезе от кабинета на началника си, мрачно замислен — съзнанието му не можеше да се освободи от всичко разказано от Каменская. Супрун е прав, престижът на страната е толкова важен, че в сравнение с него всичко бледнее. Но и Каменская е права: страна, на която не й пука за страданията на живеещите в нея хора, не е достойна да се борим за престижа й. Но ако престижът не се поддържа, страната ще изгуби авторитета си пред световната общественост, няма да получи кредити, а значи икономиката няма да стъпи на краката си, животът ще става все по-тежък и живеещите в страната хора ще страдат все повече. А ако в конкретния случай поставим интересите на престижа над другите, ще страда само малка част от населението — онези хора, които имат лошия късмет да живеят в Източния район на столицата. И дори не в целия район, а само на известна част от територията му. Тъй че при такава постановка на въпроса е прав Супрун. Но ако си спомним, че тази малка част от населението плаща за поддържането на престижа на страната със своето здраве и дори с живота си, излиза, че все пак е права Анастасия. Ами ако тя го лъже? Ами ако снимките, които му показа, нямат никакво отношение към злополучната „обратна примка“?
Той ще отиде в Източния район и лично ще види какво става там. Ще пообиколи улиците довечера, ще влезе в някои барове и дискотеки, ще наблюдава пияните, ще си поприказва със старци, които винаги се радват на всеки събеседник. Ще отиде там и ще погледа със собствените си очи. И ако се окаже, че Каменская му е казала истината, той ще трябва да вземе решение — сигурно най-трудното в живота му, но и най-важното решение.
Пристигнаха при Института почти едновременно — Коротков с бялата със синя ивица служебна кола и Доценко и Шитова — с нейната. Поговориха си няколко минути, влязоха в зданието и тръгнаха право към кабинета на директора на Института Николай Николаевич Алхименко. Коротков влезе при директора, а Шитова и Доценко останаха да седят мълчаливо в приемната срещу секретарката, която непрекъснато говореше по телефона.
Светна лампичката на интеркома, секретарката натисна копчето.
— Слушам ви, Николай Николаевич.
— Поканете при мен Лисаков, ако обичате — чу се гласът на Алхименко.
— Един момент. — Тя веднага вдигна слушалката на един от многобройните телефони. — Георгий Петровия, здравейте, Николай Николаевич моли Лисаков спешно да дойде при него.