Фантомът на паметта

— Знаете ли, Мария, не преставам да се учудвам на това до каква степен не си приличате с вашата съседка — казах аз, довършвайки впечатляващо вкусната вечеря, с която ме нагости старицата.

Днес тя беше облечена в ослепителнобели панталони и пуловер в нежен небесносин цвят. На шията ѝ висяха три наниза едри перли, носеше гривна от същия вид бисери на хилавата си китка, на ушите ѝ се мъдреха идеални малки перлички, а една малко по-голяма бе вградена в пръстена на ръката ѝ.

— Защо ви учудва това, миличък? Кой ви е казал, че хората, които живеят един до друг, непременно трябва да си приличат?

— Друго имах предвид. Та нали Ана е млада жена, има си собствен дом, не гладува, при нея растат прекрасни деца, около нея се въртят мъже. На нейно място деветдесет и девет процента от жените биха се радвали на живота. А тя непрекъснато е някак мрачна, намусена, сериозна и изглежда толкова уморена, като че ли няма сили за нищо. А вие, тъкмо обратното, нямате деца и изобщо никакви роднини, младостта ви е останала далеч назад, вероятно има какво повече да се желае и от здравето ви… — деликатно се опитвах да избегна думата старост — … и въпреки всичко сте пълна със сили, енергия и радост. Каква е причината за това?

— Причината, скъпи мой, е, че умея да бъда благодарна.

— Благодарна ли? На кого? И за какво?

— На Вселената. На Бога. На Космоса. Сутрин ставам от сън и с благодарност си мисля за това, че съм се събудила и че ми е подарена възможността да изживея още един ден. Излизам в градината и благодаря на Бога за това, че ми е дал възможност да видя още едно цвете, което вчера не е било разцъфнало, или още една птичка, която се е излюпила от яйцето на разсъмване. Ако при мен дойдат гости, аз съм им благодарна за това, че са дошли и че сме си поговорили за неща, за които нямаше да можем да си поговорим, ако сутринта не бях се събудила. Аз умея да бъда благодарна за всичко, което се случва с мен. Всяка минута, на всяка крачка, при всяко излизане. Вселената обича онези, които ѝ благодарят, и се старае да им даде колкото може повече. Защото всъщност тя по нищо не се отличава от хората. Вселената — това сме всички ние.