Фантомът на паметта
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Престъпленията на правилния живот #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-26-0151-4
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Фантомът на паметта». Краткое содержание книги:
— Защо да не ми трябва?
— А защо ти е? Твоята цел е да лишиш противника си от способността му да продължи боя, а за това е напълно достатъчно да му разкъсаш кожата и мускулите. Защо трябва да го осакатяваш? Е, Михалич, ще продължим ли?
— Давай! — съгласих се с готовност. С всеки изминал час ми ставаше все по-интересно.
— Значи така. Заставаме — Телето изчака, докато заема позиция до него, — вдигаме ръцете, отпускаме се, представяме си наум една окръжност и започваме движение по окръжността нагоре… надолу… нагоре… И дишаме, Михалич, дишаме: вдишване през носа — бавно, издишване през устата — рязко, диафрагмата нагоре, стомахът прилепнал…
„Той би трябвало да преподава физкултура в началните класове — помислих си с усмивка, размахвайки послушно ръце под ритмичните команди на телохранителя Гриша, — ръчичките — крачетата, дишаме — не дишаме. Детска градина, точно така.“
Към края на първата седмица от заниманията ми с Телето се появиха и първите успехи. След още една седмица, заедно със загубата на още един килограм — вече пети поред от началото на пребиваването ми в санаториума, аз придобих навика да дишам правилно и да не напрягам ръцете си, когато това бе необходимо.
Животът отново стана монотонен и лишен от ярки събития. Събуждане, закуска, тренировка, душ, басейн, обед, работа, вечеря, работа, сън. След един ден в този непоклатим график щеше да се вмъкне посещението на Муся, което ставаше веднъж в седмицата, а после — и посещението на майка ми, но веднъж на две седмици. Лина замина с Женя на море за целия август и моето съществуване стана почти изцяло комфортно от психологическа гледна точка. В първия момент с радост се наканих най-сетне да се преместя вкъщи, тъй като жена ми нямаше да бъде там цял месец, но за огромно свое учудване разбрах, че не ми се ще да прекъсвам заниманията си с Телето. Тъкмо бе започнало да се получава нещо и да го зарежа насред пътя, така ли? А, не, щом ми бе паднала такава възможност, щях да продължа. Това щеше да ми свърши работа и за книгата — ако не за тази, то за следващата — за милицията. Пък освен това откъде да знам — можеше да ми потрябва и в живота.
Към края на юли ми се наложи да се разделя и с милия Магарешки бодил Петрович, тъй като дъщеря му и мъжът ѝ дойдоха да го вземат и да го заведат в някаква клиника в Германия, където успешно лекували заболявания на гръбначния стълб. С Гриша останахме сами по време на храненията си, на нашата маса не настаниха друг човек и за мен това бе повече от добре. Младежът ядеше бързо и тичаше да смени ортака си, не ми досаждаше с разговори по време на храненето и ми даваше възможност да поглъщам обилните ястия на санаториума в приятно и характерно за мен замислено мълчание.
Между другото с течение на времето подозренията ми към Телето се притъпиха, той не даваше никакви поводи да се усъмня в неговото простодушие, не задаваше въпроси и не се опитваше да завърже интимни разговори. Цялото наше общуване се свеждаше изключително и само до моето обучение в изкуството да нанасям удари по живо тяло и до обсъждането на принципите и правилата за нарастване на физическата сила, издръжливост и ловкост. В крайна сметка започнах да изпитвам благодарност към съдбата за това, че тя най-неочаквано ми бе изпратила Гриша — телохранителя. Разбрах, че безумно се бях уморил от критичния и язвителен Трънливкин и вечно печалната и прекалено премъдра Мимоза. Телето беше открито и добродушно, с него можех да не се напрягам и в прекия смисъл на думата — да отпусна душата си, наслаждавайки се на беззлобността и дружелюбието му. Той никога, дори и като дете, не бе чел книги, тъй като принадлежеше към поколението, израснало с телевизионните и компютърните игри, беше чувал някъде нещо за писателя Корин, но не беше много наясно какво точно, и затова се отнасяше към мен без какъвто и да било пиетет, топло и покровителствено, както беше прието да се отнасяш към свой ученик.
Предадените за предварителна публикация откъси предизвикаха фурор и Муся периодично ми докладваше за поредния представител на пресата, който напираше да вземе интервю от мен във връзка с рязката смяна на жанра, в който работех. Аз не отказвах на никого и въведох твърд график за контакти с журналистите: всеки вторник от дванадесет до два часа моят литературен агент можеше да довежда в санаториума, който и да е журналист — моля, заповядайте.
Вече никой не посягаше на моя безценен живот, писането на книгата ми вървеше леко, физическата ми форма укрепваше с всеки изминал ден и аз се чувствах някак си съвсем различен, малко непознат, но напълно удовлетворен човек.