Фантомът на паметта
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Престъпленията на правилния живот #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-26-0151-4
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Фантомът на паметта». Краткое содержание книги:
Ободрен от почивката и от правилните си мисли, аз си взех душ, слязох в ресторанта на хотела, ощастливих се с един обилен обед и тръгнах на разходка, макар така и да не бях решил окончателно каква ще бъде нейната крайна цел. Докато преминавах през фоайето на хотела, зърнах с крайчеца на окото си работещия телевизор, чух познатия сигнал и се поспрях, за да чуя новините.
— Преди час получихме една тъжна новина. Популярният актьор, носител на четири Оскара… — На екрана се появи познатото лице в траурна рамка. С ослепителна усмивка, гъста грива и трапчинка на брадичката. Примижах. Не можеше да бъде! Как така! Та снощи той танцуваше на бала с Ана. Видях го със собствените си очи, беше жив и здрав, преизпълнен с намерения да вкара в леглото поредната си жертва. — … смъртта е настъпила вследствие на употреба на свръхдоза наркотици. От достоверни източници стана известно, че любимецът на публиката нееднократно се е лекувал, опитвайки се да преодолее пагубното си пристрастяване…
И къде беше умрял? Нима се бе случило тук, в селото? А Мария ме уверяваше, че при тях никой не умира. Или пък Актьора бе отпътувал оттук днес сутринта? А може би е заминал още през нощта, направо след бала? Но защо? Да не би да се е разстроил, че нищо не е постигнал с Ана? Навярно бе станало точно така. Иначе защо му е трябвало толкова спешно да заминава, би могъл да си легне в стаята си, да поспи, да си почине, а на сутринта с пресни сили да предприеме нова атака към непристъпната красавица. Във всеки случай така биха постъпили повечето мъже, които умееха да не превръщат първия отказ на жената във всемирна драма.
А ако между него и Ана се бе получило? Потръпнах. Той се бе приближил до Ана — разбирай, бе станал близък с нея — и бе умрял. Тутакси. Веднага след като бе напуснал пределите на селото. Господи, господи, Мария, ти успя напълно да размътиш мозъка ми! Докъде беше истината и откъде започваха старческите брътвежи? Къде беше онази граница, която ги разделяше? Милостиви Боже, дай ми сили да почувствам тази граница, да я разбера, да я видя — иначе ще полудея.
Непредвидената промяна в режима на тренировките ми, кой знае защо, ме извади от релси. Първо, почувствах се страшно уморен от необичайните интензивни движения. А, второ, същите тези необичайни движения тласнаха мислите ми по необичаен път. Започнах да работя, радвайки се на обстоятелството, че ми хрумна неочаквано развитие на сюжета, увлякох се, пропуснах обеда, а после заспах като къпан. В съня си постоянно чувах мъчителното бръмчене на мобилния ми телефон, но пренебрегнах хорските желания за общуване с мен. Бях скован от такова вцепенение, че мисълта за разговори с когото и да било ми се струваше направо кощунствена.
Събудих се около седем часа вечерта, погледнах дисплея на мобилния си телефон и видях, че имам 12 пропуснати обаждания. Кой ли напираше чак толкова? С мама, Лина и Муся вече бях говорил сутринта, дори и със Светка бях сколасал да си побъбря. Натиснах копчето и прегледах списъка с номерата, чиито позвънявания бях пропуснал. Точно така си беше — пет пъти бе звъняла майка ми, шест пъти — Лина и имаше едно обаждане от Боря Викулов. Настойчивостта на моите дами бе напълно разбираема, тъй като бяха прочели интервюто, за което аз предварително не бях споделял с тях нищо. Нямаше защо да им връщам обажданията, още повече че едва ли щях да чуя нещо ново от тях. Освен само въпроси и пляскане с криле. Но с Боря Викулов трябваше да се свържа, защото той не би звънил току-така.
— Прогресираш! — В гласа на Викулов звучеше явна насмешка. — Събрал си смелост да съобщиш на всеослушание истината за себе си. Браво, заслужаваш похвалата ми!
Аз се намръщих. Но защо той, бидейки мой връстник, винаги се поставя в положението на по-големия, на началника, на учителя? Като че ли имах нужда от похвалите му. „Не се самозалъгвай, Корин! — възпрях се веднага. — Имаш нужда, и още как. Във всеки случай до неотдавна имаше нужда.“