Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]

Една вечер Иниана реши да замине за Ни-моя и да поеме нещата в свои ръце.

Пътуването щеше да струва скъпо, а тя се бе разделила със спестяванията си. Затова заложи магазина си при едно семейство хджорти. Дадоха и десет рояла — щяха да си ги получат обратно заедно с лихвата, като продават стоката и изцяло за тяхна сметка. Ако успееха да върнат парите си преди нейното завръщане, щяха да продължат да работят в магазина, като и плащат наем. Договорът беше много изгоден за тях, но Иниана имаше други идеи — не беше казала на никого, но не смяташе да се връща нито в магазина, нито във Велатис. Единственото, което я интересуваше, беше да вземе пари и да стигне до Ни-моя.

Разстоянието не беше малко. Най-бързо до Ни-моя можеше да се достигне през земите на метаморфите, но подобно пътуване бе опасно и безразсъдно. Налагаше се да направи огромен завой на запад през прохода Стиамот, след това през дългата и широка долина на Дюлорн, със зашеметяващата, висока цяла миля стена на Велатиския хребет, издигащ се отдясно в продължение на стотици мили, а след като достигнеше до самия Дюлорн, пак щеше да и остава да прекоси половината огромен континент — по суша и с кораб, — за да стигне в Ни-моя. Но за Иниана това беше славно и дръзко приключение, колкото и дълго да се проточеше. Досега не беше ходила никъде, освен веднъж, когато беше на десет години — тогава търговията на майка и вървеше и я изпрати за цял месец в топлите земи на юг от Гонгхарите. Другите градове, макар и да ги беше виждала на снимки, за нея бяха така далечни и невероятни, както другите светове. Майка и бе ходила веднъж до Тил-омон и и беше казала, че там слънцето грее непрекъснато и лятото никога не свършва. Беше ходила и в Нарабал, където тропическият въздух е влажен и тежък и те обвива като с мантия. Но останалите — Пидруид, Пилиплок, Дюлорн, Ни-моя и така нататък — за Иниана бяха само имена. Мисълта за океана пък беше напълно невъзможна за нея и тя наистина не можеше да си представи, че отвъд него има цял континент, с десет пъти повече големи градове, отколкото на Зимроел, че в тях живеят милиони хора, че някъде под пустинята има невероятно съоръжение, наречено Лабиринт, седалище на понтифекса, че има връх, висок тридесет мили, на който се намираше замъкът на коронала и цялата му величествена свита. Подобни мисли караха гърлото и да пресъхва и ушите и да звънят. Внушителният, страховит Маджипур бе твърде голям залък, за да може да се погълне наведнъж, но дори и възприемането му миля по миля бе пълно с чудеса за човек, който никога не е напускал Велатис.