Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]

— Това ни е работата! — възрази Везан Ормус. — На този свят всеки от нас трябва да служи на Божествения, като поема своя дял от ежедневните проблеми. Земята е останала без надзор, резиденцията стои празна. В същото време законната наследничка не подозора нищо и живее притеснено. Справедливостта изисква подобни неща да не се допускат. На нас само се падна привилегията да поправим грешката.

— Въпреки всичко — каза Иниана, зачервена от виното, и кокетно се наведе последователно и към двамата, — направили сте много за мен и винаги ще се чувствам ваша длъжница. Позволете ми да поръчам още една бутилка.

Когато си тръгнаха от пивницата, навън вече бе нощ. Луните бяха изгрели и планините, обграждащи града — острите зъбери на Гонгхарския хребет, — напомняха огромни блокове черен лед в студения отблясък на хоризонта. Иниана изпрати посетителите си до странноприемницата им на площад „Декерет“ и, замаяна от виното, едва не се самопокани при тях, за през нощта. Но очевидно те не бяха склонни на това и дори малко се притесняваха от идеята. Пред вратата те успяха учтиво и умело да я отпратят. С несигурна походка тя се изкачи по дългия стръмен склон към къщата си и излезе на терасата, за да подиша свежия нощен въздух. Сърцето и биеше неудържимо. Твърде много вино, твърде много разговори, твърде много невероятни новини. Тя огледа заспалия град — малките накацали една върху друга по склона тухлени къщи с червени керемидени покриви, няколкото неподдържани градинки, площадите и големите сгради, порутения замък на херцога на източния склон, шосето, което се виеше около града като колан, високите, потискащи планини, по чиито склонове като рани зееха мраморните кариери — всичко това се виждаше от терасата и. „Сбогом Велатис! Нито грозен, нито красив град — мислеше тя. — Тих, мокър, глупав, скучен, известен единствено с мрамора и майсторите си зидари. Провинциален град на провинциален континент.“ Беше се примирила, че ще преживее остатъка от дните си тук, но сега и се струваше, че не може да издържи и един час повече на това място… Блестящият Ни-моя я очакваше… Ни-моя! Ни-моя! Ни-моя!

Спа неспокойно. На сутринта се срещна с Везан Ормус и Стейг в нотариата зад банката и им предаде малката си кесия с изхабени от употреба рояли, някои много стари, с ликовете на Киникен, Тимин и Осиър, имаше дори и монета от времето на великия Конфалум — сечена преди стотици години. Те и дадоха разписка, удостоверяваща, че са получили двадесет рояла, с които от нейно име трябваше да покрият нужните разноски и такси. Обясниха и, че другите документи трябва да се върнат с тях, за да бъдат заверени и да придобият законна сила. Казаха и, че веднага след това ще и изпратят всичко и би могла да замине за Ни-моя, за да влезе във владение на собствеността си.