Единственият оцелял
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Качил
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Единственият оцелял». Краткое содержание книги:
Той изпада в дълбока депресия, напуска работа и дори мисли да сложи край на живота си.
Една година след трагедията Джо се запознава с тайнствена магнетична жена на име Роуз Тъкър. Тя твърди, че е оцеляла след катастрофата и ще му съобщи нещо, което ще му помогне да се примири със загубата. Ала преди да успее да я разпита, Роуз изчезва.
Джо е разяждан от съмнения. Подозира властите в умишлено укриване на истината, същевременно в душата му се поражда плаха надежда, че ако твърденията на Роуз са верни, то може би има и други оцелели. За да разгадае мистерията, непременно трябва да намери загадъчната жена. Но докато упорито я издирва, разбира, че чрез връзката си с нея е станал мишена на могъща тайнствена организация, която е решена да попречи на Роуз да разкрие тайната за катастрофата на полет 353.
Той не подозира, че му предстои да научи разтърсваща истина, която завинаги ще промени съдбата на човечеството.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=1473
В бюрото си Роуз пази брой от „Лос Анджелис Поуст“, в който цялата първа страница е посветена на съдбата на полет 353. Напомня й за изключителната жестокост на враговете й. Един юлски ден, единайсет месеца след катастрофата, тя заварва Нина да седи на ръба на леглото с вестника, отворен на страницата, на която са снимките на някои от жертвите на катастрофата. Момичето докосва снимката на Нина Карпентър, която й е дала играта „Прасета и принцове“, и се усмихва.
Роуз сяда до нея и я пита тъжна ли е, когато си спомня за изгубената си приятелка.
Момичето клати глава „не“. След това насочва ръката на Роуз към снимката и когато тя докосва фотографията, попада в синята светлина, която е по-различна от тази на сферата, в която е била транспортирана миг преди катастрофата, но това е също място, пълно с чувство, топлина, емоция.
Ясновидците твърдят, че чувстват остатъка от психична енергия върху предметите, оставена от хората, които са ги докоснали. Понякога те помагат на полицията при търсенето на убийци с помощта на предмети, които са носели жертвите по време на нападението. Тази енергия в снимката на „Поуст“ е по-различна — не е останала от Нина, но се е просмукала във фотографията.
Роуз се чувства така, сякаш се е гмурнала в море от синя светлина, море, пълно с плувци, които не вижда, но усеща, че се движат около нея. Един плувец сякаш минава покрай Роуз и се позабавя — тя знае, че това е Нина Карпентър, момичето с несиметричната усмивка, което й е дало играта „Прасета и принцове“, която е мъртва, но на безопасно място, мъртва, но не изгубена завинаги, щастлива и жива някъде отвъд тази синя светлина, която е междинно състояние между етапите на съществуването.
Развълнувана така дълбоко, както когато разбра за съществуването на живота отвъд, Роуз отдръпва ръката си от снимката на Нина Карпентър и сяда тихо и смирено. След това взима Нина на ръце, силно я прегръща и я залюлява, като нито може да говори, нито има нужда от това.
Сега, когато силата на момичето се възражда, Роуз знае какво трябва да направят, откъде трябва да започнат работата си. Не иска да рискува да отиде отново при Лайза Пекатоне. Не вярва, че старата й приятелка умишлено я е предала, но тя подозира, че чрез връзката на Лайза с „Поуст“ и индиректно с Нортьн Нелър хората, работещи по „Проект 99“, са научили за пътуването й с полет 353. Докато се счита, че Роуз и Нина са мъртви, те трябва да се възползват от тайното си съществуване и да работят колкото е възможно по-дълго, без да привлекат вниманието на враговете си. Първо, Роуз иска от момичето да поднесе дара за вечната истина на всеки от приятелите й, които са ги подслонявали през тези единайсет месеца. След това ще влязат във връзка с мъжете и жените, родителите и децата на загиналите, като им дават знанието за безсмъртието. Ако имат късмет, те ще разпространят така широко тази вест, преди да бъдат открити, че никой не ще попречи да станат общочовешко достояние.
Роуз възнамерява да започне с Джо Карпентър, но не може да го открие. Неговите колеги в „Поуст“ са изгубили следите му. Той е продал къщата в Студио Сити. Няма регистриран телефон. Казват, че е съсипан човек. Отишъл е някъде, за да умре.
Трябва да започне от друго място.
Тъй като „Поуст“ е публикувал снимките само на няколко жертви от Южна Калифорния и понеже не може да намери снимките на много други, Роуз решава да не използва портрети. Вместо това тя проучва къде са гробовете им от публикуваните некролози и прави моментални снимки на техните гробове. Тези образи, взети от надгробни плочи, тези мрачни паметници от бронз и гранит трябва да станат врати, през които получателите на фотографиите да научат, че смъртта не е всесилна и страшна, че след мъчителната фаза самата смърт умира.
Вече пътуваха по лъкатушещо планинско шосе, по което осветени от сребърната луна елхи посипваха хиляди иглички. До езерото Биг Беър оставаха около трийсет километра. Роуз Тъкър говореше толкова тихо, че той едва чуваше гласа й.
— Джо, ще подържиш ли ръката ми?
Джо не смееше да я погледне, защото му се искаше да вярва, че тя ще оживее, макар че гласът й му подсказваше ужасната истина. Насили се да я погледне. Изглеждаше толкова крехка и безпомощна, но огромните й, изразителни очи бяха така властни, както при срещата им на гробищата, изпълнени със състрадание, благост и със странна радост, която го плашеше.
Гласът му трепереше повече от нейния:
— Вече не е далеч.
— Твърде далеч е — прошепна тя. — Подръж ръката ми.
— Дръж се!
— Всичко е наред, Джо.
Той спря колата на мястото за паркиране и се втренчи през стъклото в тъмното небе, ледената луна, която сякаш разпръскваше студ вместо светлина, и огромните черни масиви от гори, скали и каньони.