Единственият оцелял
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Качил
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Единственият оцелял». Краткое содержание книги:
Той изпада в дълбока депресия, напуска работа и дори мисли да сложи край на живота си.
Една година след трагедията Джо се запознава с тайнствена магнетична жена на име Роуз Тъкър. Тя твърди, че е оцеляла след катастрофата и ще му съобщи нещо, което ще му помогне да се примири със загубата. Ала преди да успее да я разпита, Роуз изчезва.
Джо е разяждан от съмнения. Подозира властите в умишлено укриване на истината, същевременно в душата му се поражда плаха надежда, че ако твърденията на Роуз са верни, то може би има и други оцелели. За да разгадае мистерията, непременно трябва да намери загадъчната жена. Но докато упорито я издирва, разбира, че чрез връзката си с нея е станал мишена на могъща тайнствена организация, която е решена да попречи на Роуз да разкрие тайната за катастрофата на полет 353.
Той не подозира, че му предстои да научи разтърсваща истина, която завинаги ще промени съдбата на човечеството.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=1473
— Бъдещето принадлежи на мръсници като него, които имат големи връзки… — Държеше кутия с пепси между коленете си, като се опитваше да я отвори с дясната си ръка. — Бъдещето им принадлежи… освен ако Нина… освен ако тя промени света.
— Големите индустриалци, правителството и медиите са се обединили, за да експлоатират обикновените хора. Това ли искаш да кажеш?
Алуминиевата кутия изтрака между зъбите й и по брадичката й потече струйка пепси.
— Интересува ги само властта. Те не вярват в… доброто и злото.
— Доброто и злото са само събития.
Макар че беше отпила голяма глътка пепси, гърлото й беше пресъхнало и тя едва проговори:
— И това, което тези събития означават…
— … зависи само от гледната точка.
Все още й беше ядосан, задето го беше подвела да вярва в спасяването на Нина, но не можеше да понесе да я погледне отново и да види как губи сили. Включи на дълги светлини и фаровете осветиха шосето, по което се носеха борови иглички и прах, после намали скоростта.
Кутията се изплъзна от ръката на Роуз и се търкулна под седалката.
— Губя сили, Джо — прошепна тя.
— Вече наближаваме.
— Трябва да ти разкажа… какво се случи, когато самолетът започна да губи височина.
Машината пада към земята, набирайки скорост, моторите реват, крилата скърцат, а корпусът се тресе. Пътниците пищят, ускорението ги притиска към седалките. Някои се молят, други повръщат, плачат, ругаят, призовават Спасителя, викат любимите си хора. Самолетът пада цяла вечност, сякаш се спуска от Луната.
В този момент Роуз е озарена от ярка синя светлина, сякаш е птица по време на полет, само че под нея не е тъмната земя, а само синя светлина. Няма усещане за движение. Нито й е топло, нито студено. Намира се в центъра на яркосиня сфера и е изпълнена с очакване. Опитва се да издиша, но не може, не може, докато…
… успява да изпусне дъха си и… се озовава на поляната. Все още е на седалката, а до нея е 21–21. Наоколо дърветата горят. Пламъците са обхванали купища безформени отломки. Поляната се е превърнала в неописуема костница. А самолетът е изчезнал.
В последния момент преди сблъсъка момичето ги е извело от обречения самолет на друго място чрез огромно напрягане на психическите си способности, в измерение извън времето и пространството, и ги е задържало в ничието пространство през тази една минута на унищожително разрушение. От усилието 21–21 трепери, неспособна е да говори. Очите й, блестящи от отраженията на заобикалящите ги пламъци, гледаха унесено, като на дете, страдащо от аутизъм. Първоначално тя не може да върви или дори да стои, затова Роуз я понася на ръце.
Плаче за мъртвите, трепери от ужас пред тази сеч, вцепенена е от чудото на оцеляването си, зашеметена е от урагана от емоции. Стои с момичето на ръце, но не може да направи и една крачка. След това си спомня мигащите светлини в кабината и как стрелките на часовника й се въртят с бясна скорост. Разбира, че пилотът е станал жертва на момчето, което живее в стоманена капсула някъде във Върджиния. Казва си, че веднага трябва да напусне поляната и да се скрие в гората. Провира се през гъстите храсталаци, след това тръгва по пътека, обляна от сребриста светлина и прошарена от сенки, и стига до друга поляна, намираща се на билото на хълм, откъдето вижда светлините на фермата.
Когато стигат до къщата, малката донякъде е дошла на себе си. Вече може да върви, но е изпаднала в летаргия и сякаш някъде далеч. Роуз я предупреждава да помни, че името й е Мари Тъкър, но 21–21 казва:
— Моето име е Нина. Искам да бъда Нина. Това са последните думи, които тя ще изрече — може би завинаги. В месеците след катастрофата, когато намират подслон у приятели на Роуз в Южна Калифорния, малката спи от дванайсет до четиринайсет часа на ден. Когато се събужда, тя не се интересува от нищо. С часове се взира през прозореца или в някоя рисунка от книга с приказки, или в една точка. Няма апетит и започва да отслабва. Тя е бледа и болнава и дори виолетовите й очи се обезцветяват. Вероятно усилието, което й е трябвало, за да спаси Роуз и себе си, я е изцедило напълно. Нина повече не проявява паранормални способности и Роуз изпада в отчаяние.
До Коледа обаче Нина започва да проявява интерес към света около нея. Гледа телевизия. Отново чете книги. След като зимата минава, тя спи по-малко и яде повече. Кожата й възвръща предишната си руменина и цветът на очите й придобива дълбочина. Продължава да мълчи, но Роуз я насърчава да излезе от самоналоженото заточение, като всеки ден й говори за доброто, което може да прави, и надеждата, която може да донесе на другите.