Единственият оцелял
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Качил
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Единственият оцелял». Краткое содержание книги:
Той изпада в дълбока депресия, напуска работа и дори мисли да сложи край на живота си.
Една година след трагедията Джо се запознава с тайнствена магнетична жена на име Роуз Тъкър. Тя твърди, че е оцеляла след катастрофата и ще му съобщи нещо, което ще му помогне да се примири със загубата. Ала преди да успее да я разпита, Роуз изчезва.
Джо е разяждан от съмнения. Подозира властите в умишлено укриване на истината, същевременно в душата му се поражда плаха надежда, че ако твърденията на Роуз са верни, то може би има и други оцелели. За да разгадае мистерията, непременно трябва да намери загадъчната жена. Но докато упорито я издирва, разбира, че чрез връзката си с нея е станал мишена на могъща тайнствена организация, която е решена да попречи на Роуз да разкрие тайната за катастрофата на полет 353.
Той не подозира, че му предстои да научи разтърсваща истина, която завинаги ще промени съдбата на човечеството.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=1473
— Нина! — извика Джо.
Момичето се затича към него.
Мирис на горяща коса се разнесе из стаята.
Обгърнат от пламъци, Луис тръгна да препречи изхода.
От колана на дънките си Джо извади револвера и го насочи, но не можеше да дръпне спусъка. Човекът срещу него не беше Луис Тъкър, а момчето, което му въздействаше от разстояние. Нямаше шанс Луис да възвърне контрола върху тялото си и да оцелее. Джо се колебаеше дали да стреля, защото в момента, в който Луис загинеше, момчето щеше да се заеме с друга жертва.
Момичето вероятно беше неуязвимо, способно да се защитава благодарение на паранормалните си способности. Значи момчето щеше да използва Джо и оръжието в ръцете му, за да застреля Нина.
— Страхотно забавление! — възкликна момчето с гласа на Луис, който гореше като факла.
— Страхотно забавление — каза, докато се наслаждаваше на убийството на Луис Тъкър, чието тяло още блокираше вратата към преддверието.
Може би в момент на голяма опасност Нина можеше да се транспортира в безопасната ярка синева, както беше направила точно преди самолетът да се забие в земята. Може би куршумите, които бъдат изстреляни по нея, просто ще преминат през празното пространство, където е била. Но имаше опасност тя да не е напълно възстановена и да не е в състояние да извърши такова натоварващо действие.
— Бягай! — извика й Джо. — Бягай!
Нина се затича към вратата.
Джо я последва с насочен към горящия мъж пистолет, макар че не възнамеряваше да стреля.
Единствената им надежда беше, че момчето ще поиска забавлението да продължи, което ще им даде шанс да излязат от хижата на открито, където неговата способност да въздейства ще намалее. Ако се откажеше от „играчката Луис Тъкър“, щеше да проникне в съзнанието на Джо.
Докато пламъците се разпростираха по ръкавите на ризата му и панталоните му, чудовището, говорещо с гласа на момчето, радостно възкликна и хукна след тях.
Джо си спомни как бе усетил пронизващ студ, когато бягаше от къщата на Делмънови. Нахлуващата енергия го плашеше повече от перспективата да бъде хванат от огнените ръце на този призрак.
Отчаяно отстъпи в кухнята, като затръшна вратата зад себе си, което беше безсмислено, защото никаква стена, никаква стоманена преграда не можеше да задържи момчето, ако то напуснеше тялото на Луис и се превърнеше в призрак.
Нина отвори задната врата на хижата и бурният вятър се втурна в коридора.
Джо я последва и чу вратата на всекидневната да се отваря с трясък.
Зад хижата имаше затревена площ. Във въздуха се носеха откъснати от вятъра листа, борови иглички, песъчинки. Зад дървената маса за пикник и четирите стола се виждаше гората.
Нина вече тичаше към дърветата. Промъкна се през високите бурени и изчезна в мрака между боровете и брезите. Джо хукна след нея — страхуваше се да не я загуби почти колкото от момчето, вселило се в Луис. Затича се между дърветата, като крещеше името на момичето, с ръка пазеше очите си от боровите клони.
Зад тях се чуваше гласът на Луис Тъкър, който фъфлеше през обгорените си устни, но въпреки това се разпознаваха думите, повтаряни монотонно с детско предизвикателство:
— Ето ме, идвам, ето ме, идвам!
Тясна пролука в дърветата пропускаше каскада от лунни лъчи и Джо забеляза развяваната от вятъра руса коса на момичето, светеща с бледа светлина, отражение на отразената светлина. Спъна се в един гнил пън, подхлъзна се върху нещо, но запази равновесие, профуча през един бодлив висок храст и откри, че Нина е открила отъпкана пътека.
Когато я настигна, тъмнината около тях внезапно се разсея. Гущери от оранжева светлина се плъзгаха по стъблата на дърветата и обгръщаха с опашките си клоните на боровете и смърчовете.
Джо се обърна и видя обсебения от зъл дух Луис Тъкър. Беше обхванат от пламъците, но все още тичаше между дърветата, подпалвайки килима от сухи борови иглички, върху които стъпваше, и бурените и дърветата, покрай които минаваше. Когато наближи, вятърът донесе смрадта на горяща плът. Момчето крещеше весело, но думите бяха неразбираеми.
Въпреки че Джо държеше револвера с две ръце, оръжието трепереше. Изстреля един, два, четири, шест куршума и поне четири от тях улучиха чудовищния призрак. Той се строполи на земята и не помръдна.
Луис Тъкър вече не беше човек, а горящ труп. Вече нямаше мозък, в който момчето да проникне.
Джо се обърна към Нина и почувства познатото убождане в тила си, но сякаш по-притъпено от онова, което бе изпитал на прага на къщата на Делмънови. Може би силата на момчето наистина намаляваше на открито. Но то още притежаваше способността да му въздейства.