Единственият оцелял
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Качил
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Единственият оцелял». Краткое содержание книги:
Той изпада в дълбока депресия, напуска работа и дори мисли да сложи край на живота си.
Една година след трагедията Джо се запознава с тайнствена магнетична жена на име Роуз Тъкър. Тя твърди, че е оцеляла след катастрофата и ще му съобщи нещо, което ще му помогне да се примири със загубата. Ала преди да успее да я разпита, Роуз изчезва.
Джо е разяждан от съмнения. Подозира властите в умишлено укриване на истината, същевременно в душата му се поражда плаха надежда, че ако твърденията на Роуз са верни, то може би има и други оцелели. За да разгадае мистерията, непременно трябва да намери загадъчната жена. Но докато упорито я издирва, разбира, че чрез връзката си с нея е станал мишена на могъща тайнствена организация, която е решена да попречи на Роуз да разкрие тайната за катастрофата на полет 353.
Той не подозира, че му предстои да научи разтърсваща истина, която завинаги ще промени съдбата на човечеството.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=1473
Разхлаби предпазния колан, наведе се към нея и взе ръката й. Усети, че пръстите й треперят.
— Тя се нуждае от теб, Джо.
— Не съм герой, Роуз.
— Трябва да я скриеш… да я скриеш надалеч…
— Роуз…
— Дай й време…, за да може силата й да се увеличи.
— Не мога да спася никого.
— Не трябваше да започвам работа с нея толкова скоро. Ще дойде ден, когато…, когато тя няма да бъде толкова уязвима. Скрий я надалеч…, за да се увеличи силата й. Тя ще разбере…, когато дойде времето.
Джо още по-силно стисна ръката й, сякаш искаше да й даде от своята сила.
Гласът й заглъхваше, когато прошепна:
— Отвори… отвори сърцето си към нея, Джо. Клепачите й потрепнаха.
— Роуз, моля те, недей.
— Всичко е наред.
— Моля те! Недей!
— Доскоро, Джо.
— Моля те, не умирай.
— Доскоро.
Той остана сам в нощта. Държеше малката й ръка сам в нощта, докато вятърът свиреше тъжна погребална песен. Дълго остана неподвижен, после я целуна по челото.
Лесно му бе да следва указанията на Роуз. Хижата се намираше високо в планината и беше сгушена между боровете и брезите. Разбитото шосе се превърна в алея, в края, на която се издигаше малка бяла къща с дървен покрив.
Зелен джип „Уейгъниър“ бе паркиран наблизо и Джо спря зад него.
На верандата имаше три въртящи се стола. Красив чернокож мъж с атлетично телосложение стоеше до перилото. Двете жълти крушки хвърляха отблясъци върху абаносовото му лице.
На най-горното стъпало стоеше русокосо момиченце на около шест години.
Изпод седалката Джо извади револвера, който беше взел от белокосия разказвач след сбиването на плажа. Слезе от колата и затъкна оръжието под колана на дънките си.
Вятърът отново нададе вой, докато той вървеше към верандата.
Малката се втренчи в колата — знаеше какво се е случило.
Чернокожият мъж избухна в ридания.
Момичето проговори за пръв път от момента, в който беше казала на Роуз, че иска да се казва Нина. Изрече една-единствена дума:
— Мамо!
Косата й имаше същия цвят като косата на Нина. Беше слабичка, но добре сложена като нея. Но очите й не бяха сиви като очите на Нина и колкото да се мъчеше да види лицето на Нина пред себе си, Джо не можеше да се накара да повярва, че тя е неговата дъщеря.
Отново бе обсебен от манията си и търсеше онова, което беше изгубено завинаги.
В този момент Джо забрави, че тя е само роден в лаборатория мутант със странни психически възможности, че притежава способността да спаси света. Мразеше както нея, така и себе си заради чувствата, които му вдъхваше, но беше безсилен да ги преодолее.
ГЛАВА 17
Горещият вятър блъскаше по прозорците, в хижата миришеше на бор, прах и пепелта в камината.
Бурният вятър люлееше електрическите проводници, които се удряха в покрива и от време на време крушките примигваха. Това напомняше на Джо за пулсиращите светлини в къщата на Делмънови и той настръхваше от ужас.
Оказа се, че високият чернокож мъж е Луис Тъкър, братът на Махалия, който се беше развел с Роуз преди осемнайсет години. Тя се беше обърнала към него в най-тежкия период от живота си. Въпреки че се беше оженил повторно и имаше деца, които обичаше, Луис не бе престанал да обича Роуз.
— Ако наистина вярваш, че тя не е мъртва, а само се е преселила в друг свят — каза студено Джо, — защо да плачем за нея?
— Плача за себе си — отвърна Луис. — Защото си е отишла и ще трябва да чакам много дни, за да я видя отново.
Момиченцето стоеше до прозореца и тъжно се взираше в колата.
— Страхувам се — продължи чернокожият. — Нина щеше да е в безопасност с нея, но сега всичко се промени. Страхувам се, че са ме проследили. Няколко пъти ми се стори, че една и съща кола се движи след нас…
— С техните уреди могат да те следят от километри, не е необходимо да те преследват.
— Тъкмо преди да дойдеш, излязох на верандата, защото ми се стори, че чувам бръмченето на хеликоптер.
— Наистина трябва час по-скоро да напуснете хижата съгласи се Джо.
Луис крачеше напред-назад и се държеше за челото, сякаш се опитваше да реши какво да правят.
— Смятах, че с Роуз ще я отведете някъде. Ако ме преследват, тя ще е в по-голяма безопасност с теб.
— Ако те преследват — каза Джо, — никой от нас не е в безопасност. Няма как да се измъкнем.
Светлините отново примигваха. Чернокожият се приближи до камината и взе газовата запалка.
Момичето се извърна от прозореца и възкликна:
— Не! Недей!
Луис Тъкър щракна запалката. Избухна в смях и запали косата и ризата си.