Заложница на съдбата
- Автор: Патни Мэри Джо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложница на съдбата». Краткое содержание книги:
Съдбата внезапно се намесва…
Съпругът оздравява напълно и младата лейди Джослин Кендъл се разкайва за прибързаната си постъпка. „Бъдещата вдовица“ е изправена пред коренно различна ситуация, която я обърква напълно…
Какво ли ще се случи?!
Дали той щеше да я последва в Лондон или завинаги бе унищожила онова, което съществуваше помежду им? А ако не дойде, дали тя щеше да има смелостта да се върне в „Уестхолм“? Трябва да го направи, защото досега само бе бягала от щастието си.
Когато най-после се унесе в неспокоен сън, мислите й бяха още по-объркани и оплетени отпреди.
На следващата сутрин обаче се събуди необичайно спокойна. Когато се присъедини към леля си и чичо си край масата за закуската, полковникът я огледа доста внимателно, преди да излезе, но не попита нищо за своя бивш офицер. Джослин бе благодарна; едва ли щеше да има сили да обсъжда Дейвид.
Лейди Лора покани племенницата си да я придружи до модистката, но Джослин отказа — още не бе готова да се върне към обичайните си занимания. Вместо това се оттегли в стаята си и нахвърли списък на всичко, което леля й бе разказала, и на чувствата й, породени от тези разкрития. Може би изразяването на чувствата й с думи щеше да й помогне да си изясни нещата.
Сутринта преваляше и тя преустанови писането, за да изпие чаша чай. Ако Дейвид бе решил да я последва в Лондон, щеше да пристигне рано тази вечер. Копнееше да го види, но нямаше представа какво да му каже. Може би, че го обича, но дали наистина бе така? Той заслужаваше много повече от това.
Пишеше страница след страница, докато спомени и проникновения бликаха от сърцето й. Странно, колко прояснено бе съзнанието й сега, след като леля Лора й бе дала ключа към миналото.
Тъкмо си отдъхваше и разтриваше изтръпналите си пръсти, когато Дъдли влезе със сребърен поднос с визитна картичка върху него.
— Имате посетител, милейди.
Тя взе картичката и прочете: „Херцог Кандоувър“. Тръпки пролазиха по гърба й. И така мъжът, който дълго бе обсебвал мислите й, който бе нещо като щит срещу солидната реалност в лицето на Дейвид Ланкастър, сега бе тук.
„До септември…“ Всъщност се бе върнал в Лондон няколко дни по-рано. Съвпадение или нямаше търпение да я види? Явно бе мислил за нея — доказателство бе бележникът със стиховете, който й бе изпратил.
Е, тя искаше отговори. Ето че имаше възможност да получи някои от тях.
— Ще сляза след минутка — каза лейди Джослин на иконома си.
След като Дъдли излезе, наплиска лицето си със студена вода, за да заличи следите от сълзите си. После се огледа безстрастно в огледалото. Мари бе свършила отлична работа — лейди Джослин Кендъл бе елегантна както винаги. Странно как продължаваше да мисли за себе си с това име, въпреки че по закон вече бе лейди Престън. Това бе още едно доказателство на капризния й отказ да приеме брака си.
Насили се да се усмихне. Образът в огледалото не бе много убедителен, но приемлив. Изпълнена със някакъв особен фатализъм, тя слезе по стълбите, за да поздрави госта си.
Загорял и красив както винаги, херцогът се бе облегнал небрежно на полицата на камината, но се изправи, когато тя влезе в гостната. В студените му сиви очи се четеше открито възхищение, когато Джослин приближи.
— Добро утро, Кандоувър. Какво неочаквано удоволствие.
— Извикаха ме в Лондон по работа и когато минавах покрай къщата ви, видях, че чукчето на вратата е вдигнато. Не смеех дори да се надявам, че ще ви заваря в дома ви. — Погледна я с оня поглед, както когато се видяха за последен път на бала на Паркингтън. Макар че все още не е септември, мога ли да се надявам, че вече сте готова — повдигна ръката й и продължително я целуна — за забавления?
Джослин с отчаяние осъзна, че откликва на целувката му. Надяваше се, че няма да чувства нищо, но той бе дяволски привлекателен. Нещо повече, под легендарно студеното му държание тя бе доловила, че се крие почтен мъж. Макар че обиграният херцог едва ли щеше да се зарадва, ако разбере, че тя мисли за него по този начин.
Убедена, че на всяка цена трябва да разбере какво чувства, лейди Джослин се усмихна с най-очарователната си усмивка.
— Можем да обсъдим този въпрос, ваша светлост.
— Мисля, че би трябвало да ме наричате Рафи. Предпочитам го пред Рафаел. — Устните му се извиха в многозначителна усмивка. — Да ме кръстят на един архангел не е било много подходящо, не смятате ли? — После обхвана брадичката й с длан и докосна с устни нейните.