Заложница на съдбата
- Автор: Патни Мэри Джо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложница на съдбата». Краткое содержание книги:
Съдбата внезапно се намесва…
Съпругът оздравява напълно и младата лейди Джослин Кендъл се разкайва за прибързаната си постъпка. „Бъдещата вдовица“ е изправена пред коренно различна ситуация, която я обърква напълно…
Какво ли ще се случи?!
Сълзите се стичаха безмълвно по лицето й, докато Джослин се отдаваше с радост на хубавите спомени, които бе погребала заедно с непоносимата болка. Майка й я бе обичала. Макар че си бе тръгнала, тя се бе обърнала назад, покрусена от раздялата не по-малко от Джослин.
Леля й я прегърна през рамо и я остави да си поплаче.
— Сега разбираш ли по-добре майка си? — попита я Лора, когато сълзите й най-после секнаха.
Младата жена кимна.
— Не знам дали някога белезите ще изчезнат, но сега поне знам всичко.
— Да остана ли с теб тази вечер? Мога да се откажа от вечерния прием.
— Предпочитам да бъда сама. Трябва да помисля за много неща. — Джослин въздъхна. — Може би сега ще мога да сложа в ред собствения си живот.
— Някакви неприятности с Дейвид?
— Боя се, че е така. Много сериозни неприятности.
— Той е същият като Андрю, мила моя — тихо рече Лора. — Ако бракът ви е истински, Дейвид няма да те предаде.
— Може би е твърде късно за това. — Тъй като не искаше да продължава този разговор, Джослин смени темата и посочи към роклята на леля си. — Ще трябва да се преоблечеш. Роклята ти доста пострада от сълзите ми.
— Това е прекалено ниска цена за това, че най-после нещата се изясниха — отвърна Лора и позвъни на камериерката си. — Сигурна ли си, че ще бъдеш добре?
— Напълно. — Целуна срамежливо леля си по бузата. — Винаги съм мислила за теб като за своя майка. Сега имам две.
Лора се усмихна.
— Исках да имам дъщеря, но не бих обичала своята повече, отколкото обичам теб.
Този път имаше опасност и двете да избухнат в сълзи, но камериерката на леля й влезе преди емоциите да вземат връх. Докато момичето се тюхкаше около измачканата рокля на господарката си, Джослин излезе от стаята. Сега, след като бе преоткрила миналото си, трябваше да разплете усложненията, които бе създала в настоящето.
Джослин остана будна до късно през нощта, замислена за живота си, за този на родителите си, докато Изида мъркаше щастливо в скута й. Може би трябваше да изпитва гняв към баща си, задето бе прекъснал всякакви връзки с майка й, но обясненията на лейди Лора й помогнаха да разбере причините за поведението му. Макар че тя бе мислила, че любовта му към нея не е достатъчно силна и лесно може да я загуби, той все пак й бе дал най-доброто от себе си. Това, че тя не бе вярвала в любовта му, бе по нейна вина, а не по негова.
Сега разбираше проклетото му манипулативно завещание. Въпреки че не бе споделяла с него резервите си относно брака, той явно се бе досетил, че ако остави всичко в нейни ръце, тя ще завърши дните си като стара мома. Лорд Кендъл не притежаваше особена деликатност и бе подредил живота й така, че тя да бъде принудена да се изправи срещу собствените си страхове.
Джослин смяташе, че прилича на лейди Лора и в действителност физическата прилика помежду им бе очевидна. Но у нея имаше много и от Клио. Това се бе проявило при нападението на разбойниците, когато Джослин стреля от упор в един от нападателите, да не говорим за упорития й характер. Джослин се бе старала да потиска тази част от нрава си, ала тя бе неделима от същността й. Щом можеше да приеме майка си, трябваше да приеме и себе си.
Така да бъде.
Все пак разбирането и приемането на миналото бе само първата стъпка. Само един дълъг и мъчителен разговор не бе достатъчен, за да я убеди, че тя е достойна за любов. Въпреки любовта на баща си и леля си тя не се бе чувствала обичана докрай. Дълбоко в нея се таеше неясен страх, че недостатъците й са значими, че не биха могли да бъдат изкупени с нищо, и всеки, който я опознае добре, ще я напуска.
При все това жадуваше за любов, а това означаваше, че трябва да повярва, че е жена, която може да бъде обичана. Но това не бе лесна задача. В представите си тя се виждаше като почтена и порядъчна. Опитвала се бе да живее в хармония с духовните ценности на тази си вяра. Щедро даряваше времето и парите си и се стремеше да бъде мила и добра. Стараеше се да оценява хората по достойнствата им, а не да презира по-нискостоящите от нея. Но щеше да й отнеме доста време, за да повярва, че заслужава да бъде обичана, ако въобще, разбира се, някога успее.
Господи, та тя дори не знаеше какво представлява любовта! Смяташе, че е влюбена в херцог Кандоувър — дори след всичко, което се бе случило с Дейвид, херцогът продължаваше да владее мислите й. Дали това бе любов или само илюзия, която си бе създала, тъй като рационалният й ум бе решил, че той е подходящият съпруг? Мъж, който никога няма да бъде обзет от онази разрушителна страст, погубила брака на родителите й.
Чувствата, които събуждаше у нея Дейвид Ланкастър, бяха по-сложни и объркани. Тя се бе омъжила за него набързо и при много странни обстоятелства. Двамата се бяха смели и разговаряли открито за много неща и тя бе започнала да мисли за него като за доверен приятел. После в изблик на неустоим копнеж го бе примамила в леглото си. Не знаеше дали това бе любов, но мисълта, че той няма да бъде част от живота й, я изпълваше с чувство на болезнена самота и загуба.