Вълчият талисман

Говореше толкова уверено, с блестящи очи… но щеше ли да се осъществи планът му? Вероятно. Пелинов дух и бе разказал за подвизите на Бягащ като вятъра. В душата на Бяла пепел се появи искрица надежда. „Той ти предлага начин да избегнеш ужасната битка, която ти предстои.“ — Искрицата стана по-ярка… и изгасна също тъй бързо, както се бе и появила.

По устните и заигра примирена усмивка.

 — Няма да стане. Колкото и добре да обмислим и да подготвим капана, той ще го усети. Силата ще му подскаже. Той може да Сънува, Бягащ като вятъра. Не, не клати глава. Зная, че не можеш да го разбереш, но аз го разбирам. Чрез Спиралата — сърцето на целия живот — Храбър мъж и аз можем да проникваме взаимно в душите си. Никой от двама ни не може да скрои клопка, без другият да я усети.

 — Но той ще те унищожи — а след това и клана Черни острия!

Тя потърка пламналите си очи.

 — Тази битка не може да бъде решена от воини. Тя е въпрос на воля, Сила и Сънуване. — Положи ръце на раменете му и остави Силата да протече през нея, виждайки как тя го обгръща като син ореол.

 — Виждаш ли?

През тялото му премина силна тръпка. Той се отдръпна с отворена от изумление уста и очите му се разшириха:

 — Благословена Гръмовна птицо, какво си ти?

Тя отпусна ръка и я стисна в юмрук.

 — Надеждата на племената, Бягащ като вятъра. — Извърна се и пое към дюната, където Тиха вода и Пелинов дух копаеха огнище в мекия пясък.

Бягащ като вятъра я последва, пробивайки си път през трънливите маслодайни храсти и остро ухаещия пелин, отбелязвайки машинално, че цветовете на бодливия кактус бяха станали яркочервени. Слънцето прежуряше върху главата му, издигнало се високо в осеяното с облачета небе. Той вдиша ароматния въздух.

Страхът не му даваше мира. Какво бе направила с него Бяла пепел? Той отново потръпна. Само го бе погледнала в очите и бе почувствал да го пронизва някакъв горещ поток, все едно, че го е ударила мълния. След това бе почувствал отчаянието и, бе изпитал Силата на думите и. Тя бе докоснала душата му и му бе разкрила истинската същност на ужасната борба, която предстоеше.

„Какво е станало с теб, бяла пепел? И как е могло да се случи?“ — Той се страхуваше от нея — и същевременно я обичаше Но през изминалите няколко дни любовта му се бе превърнала от обикновена страст в нещо по-дълбоко, по-трайно. Душата му се свиваше болезнено, разбирайки пред каква опасност трябва да се изправи тя. И нищо не можеше да направи.

Трепетликата го чакаше на склона на дюната, вперила въпросително очи в него.

Той поклати глава и въздъхна:

 — Каза, че няма да стане, че Силата ще ни издаде.

Тя се напрегна и го погледна.

 — Все още виждам любовта ти към нея в очите ти.

 — Ако виждаш толкова добре, би трябвало да видиш там и любовта ми към теб. Да, аз винаги ще я обичам. Дори по-силно от преди. Но любовта ми към нея не е същата като тази, която изпитвам към теб. Тя е… — Наклони глава и се намръщи. — Тя ни е като майка. Да. И е готова да се пожертва, за да ни предпази от нещо, което не мога да разбера — някакво видение за съдбата ни, което я ужасява.