Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
— Как можеш да бъдеш толкова храбър, когато аз съм толкова изплашена?
Той се усмихна.
— Трябва и ти да бъдеш като мен. Аз съм се простил с живота от деня, в който отвърнах на призива на Вълчия Талисман. Оттогава всеки ден за мен е като дар от Създателя.
Тя плъзна пръсти по гърдите му.
— Не знам какво щях да правя без теб, Тиха вода.
— Сигурно щеше да се довериш на инстинкта си и да побегнеш като подплашена антилопа.
Тя се засмя тихичко.
— А ако победим утре? Какво ще стане после?
Той облегна глава назад.
— Тогава ще започнем да творим новото бъдеще. Ще лекуваме болните, ако можем. Ще учим младите, които търсят Силата, как да я намерят и да Сънуват Спиралата. Ще отглеждаме децата си и ще виждаме как растат. Може би… може би…
Обърна се, взирайки се в замечтаното му лице:
— Да?
— Спомняш ли си онзи ден над заслона на Пеещите камъни, когато си мечтаехме за собствено жилище? Може би ще можем да се припичаме на слънце точно както си мечтаехме, и да гледаме как расте детето ни. — Посегна и потупа корема и.
Тя притвори очи, изпълнена с надежди до болка. Храбър мъж отново се опита да проникне във Върховното цяло и душата и се сгърчи. Някакво противно зеленикаво сияние се отрази в нея.
Тя сподави желанието си да заплаче.
Значи сега носи детето на Тиха вода? Вече има толкова много да губи…
Храбър мъж седеше неподвижно, облегнат на един камък. Пред него се разстилаше долината на Червената глина. На западния хоризонт догаряха последните следи от залязващото слънце, а вечерта се спускаше плавно над пъстроцветната почва, смекчавайки зеления цвят на маслодайните храсти. Сетивата му се бяха изострили, откакто бе започнал да търси Силата. Сега опознаваше тези нови земи, усещайки мускусния мирис на сухия въздух, чувствайки душата, пулсираща в напуканите от времето жълтеникавокафяви пясъчници и плодородната червеникава почва. Солите прорязваха горчива следа в пръстта. Тук растенията имаха свой собствен дух — бяха издръжливи, мъхнати и странно крехки. Тази земя имаше по-различна душа, която Пееше заедно с вятъра и Танцуваше със звездите. Тази земя можеше да промени отделния човек и дори цяло племе. Но Храбър мъж не можеше да и позволи да промени него — той щеше да бъде господарят и. Толкова много щеше да бъде вложено в тази нова земя, в която бе довел Строшените камъни.
„Утре ще укрепя Силата ти. Последната пречка — Бяла пепел — ще падне пред мен, смазана като останалите преди нея. И с нейната Сила аз ще стана най-великия Човек с летяща душа сред всички племена.“
Сенките станаха по-тъмни, плъзвайки по плоските очертания на ниските хълмчета, които се простираха в редици към западния хоризонт. Те се възправяха, окъпани в разкошен индигов отенък на фона на притъмнелите синьо-зелени пелинови храсти. Гърбиците на дюните се простираха на юг — образувани от пелиновите и маслодайните храсти, коиторастяха върху богатите им на влага пясъци.
Някъде там сега го очакваше Бяла пепел.
Един нощен ястреб изпърха с крила и се стрелна в застиналия въздух, търсейки насекоми. Откъм пелиновите храсти се носеше тихото свирукане на щурците.
Храбър мъж затвори очи и обгърна душата си в покой. Човъркащото го главоболие затихна. Докато мракът се спускаше около него, той се впусна да търси докосването на сивата мъгла. Малко по малко се отделяше от тялото си, вглъбявайки се във вътрешната тишина, която щеше да го отведе до Силата.
Храбър мъж вече не чуваше бухала, който прелетя покрай него, или пърхащите силуети на прилепите, тръгнали на нощен лов. Не чуваше и ръмженето на пумата високо горе сред скалите.
Понесе се, оставяйки се на течението.
Пипалцата на успокояващата мъгла го обгърнаха и той продължи да потъва все по-дълбоко и по-дълбоко в трептящата сивота. Усети някъде над себе си витаещия страх на Бяла пепел и се протегна, предизвиквайки я. Тя се отдръпна, доставяйки му задоволство. Нямаше никакви съмнения за изхода на техния сблъсък. Силата му стана още по-голяма и той потъна по-надолу с нарастващо чувство за допир.
Усети Силата на Вълчия Талисман. Отново разпозна границите и. Гласовете в съзнанието му скимтяха някъде зад него. „А, значи Свещеният вързоп е източник на Силата на едноръкия. Веднъж вече съм го побеждавал.“
Понесе се към Талисмана, но веднага бе отблъснат. Дали да се опита да проникне със Сила? Беше ли готов за това?
Скоро.
Сивата мъгла изсветля, придобивайки златист отенък. Като падащ стремително сокол той се гмурна още по-надолу към златистата мъгла и изведнъж тя затрептя и засия около него. Изпълни се с нея, усещайки сливането, копнеещ за още. Оглушителната тишина го възпря, пулсирайки около него.