Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
— Моето кръвотечение?
Той плъзна нежно длан по шията и ръката и, сплитайки пръсти с нейните.
— Оттогава минаха две луни, нали? Горчив храст мисли, че съм… — Изведнъж осъзна всичко и сякаш я заля студена вода. Сутрешните повръщания, напълняването, странното усещане за някаква промяна, което я бе завладяло. Опита се да си спомни кога бе последното и кръвотечение — толкова трудно можеше да държи сметка за него при липсата на менструална палатка, в която се събираха жените. Колко време бе минало? Може би точно преди да откраднат Вълчия Талисман? Спомни си как събираше и белеше хвойнова кора за подложки, които я драскаха и я дразнеха. Да, точно тогава беше… малко преди тя и Тиха вода да започнат да спят заедно.
Бяла пепел трескаво затърси някакво друго обяснение: например тревогите за Съня. Предстоящият двубой с Храбър мъж. Мъката и негодуванието. Съмнението и в способността и да Сънува Върховното цяло и да се върне невредима в този свят. Всички трудности, които бяха прекроили живота и. Постоянният страх.
Бяла пепел плъзна ръка надолу и докосна корема си. Затваряйки очи, тя се вглъби в себе си, търсейки истината и някакво слабо присъствие отговори на призива и. Стисна здраво очи.
— О, Благословено Върховно цяло.
— Бяла пепел? — Тихият въпрос на Тиха вода сякаш отекна в ушите и.
Тя кимна:
— Така е, бременна съм.
— А какво ще стане със Сънуването? — запита я нежно той. — Искам да кажа, ще можеш ли… има ли някаква опасност, ако Сънуваш, носейки нашето дете в утробата си?
— Май нямаме голям избор.
Усети неохотното му съгласие и уплахата му за нея и детето.
— Да, изглежда е така. Но… съжалявам. Ако се бях сетил, никога нямаше да…
— Тиха вода? Не си го направил ти. Направихме го двамата заедно. Щастлива съм, че нося твоето дете. Обичам те. Обичам те така, както не съм обичала никой друг. Ако трябваше да избирам от кого да имам дете, щях да избера теб.
Затваряйки очи, тя се понесе с Върховното цяло, виждайки как душата на Тиха вода се изпълва с топлина.
— Е, можеше да изберем и по-подходящо време — призна той облекчено.
— Да, можеше. — Тя го прегърна силно. — Но може би точно така трябваше да стане.
Той също я прегърна силно. Лежаха така прегърнати дълго време. Тя пое дълбоко дъх, вдишвайки миризмата на тялото му, сякаш по този начин можеше да вдиша и душата му.
След известно време приливът на топлина започна да чезне. Потръпна при леката промяна. Някакви пипала — някаква ужасяваща миазма — докосна крайчеца на съществото и. Тя предпазливо се отправи към границата на сивата мъгла, разпознавайки източника. Усещаше присъствието на Храбър мъж. Той отново докосна Върховното цяло и тялото и се вцепени.
— Какво има?
— Храбър мъж. Опитва се да проникне. — Вкопчи се в меките завивки. — Той знае…
— Какво знае?
— Какво изпитвам, както и аз мога да доловя неговите усещания: сега се чувства силен, дързък, уверен в победата си. — Тя потрепери; мразеше мисълта, че той усеща безпокойството и, мразеше арогантността му.
Съпругът и я притегли по-близо до себе си.
Бяла пепел се опита да потъне в усещането на бузата му, притисната до нейната.
— Как бих могла да го унищожа, Тиха вода? Аз едва мога да направлявам Съня. Познавам капана, който всмука Пеещите камъни и се страхувам от него почти колкото от Храбър мъж. — Тя поклати глава. — Пеещите камъни бе толкова по-силен от мен — но и той… — Скри лице в разпуснатата му черна коса.
Той потърка буза в косата и.
— Ще се справим. Също както му откраднахме Вълчия Талисман изпод носа.
— Утре, Тиха вода. Битката е толкова близко.
— Знам.
Тя се сгърчи от спомена за Съня на Храбър мъж.
— Той сам е открил Върховното цяло. Без помощта на Съногадател като Пеещите камъни, без помощта на Вълчия Талисман. Как мога да се опълча срещу него, Тиха вода? — Припомни си лицето на Пеещите камъни и отново усети пулсиращата Сила на Вълчия Талисман.
— Трябва да го направиш.
— Можем да избягаме — прошепна тя, като отчаяно и се искаше да повярва в това. Да почакаме, докато другите заспят дълбоко, и след това да избягаме някъде, където не ще могат да ни открият. Можем да се скрием в онези планини на юг. Високите.
Почувства как Тиха вода се усмихва до челото и.
— Ако можех да си пожелая нещо, то щеше да бъде същото. Но той ще те намери, нали? Ще те потърси чрез Върховното цяло? Ще те последва?
Наистина ли Храбър мъж можеше да стори това? Дори и ако тя престанеше да Сънува?
— Да, вероятно.
— А и Пелинов дух, Бягащ като вятъра, Горчив храст и всички останали — те ще трябва да се бият с Храбър мъж без Съногадателка, която да ги закриля. Последната ни възможност да избягаме бе в онзи ден, когато бяхме затанали до лагера на Пеещите камъни.