Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
И докато Тройгал се накани да отговори, на изток се издигна нов оройхон и границата изчезна.
И сега, уплашен и разтреперан, той гледаше огромното пространство, което просто нямаше начин да брани. Мунаг може би щеше да успее да удържи позициите, но Мунаг отдавна го нямаше.
— Трябва да бягаме — каза един от дузинниците. — Иначе войските на вана ще ни смажат.
— Чакайте… — изстена Тройгал. — Нали преговарям с вана. Ще му дадем дан: доспехи, скъпи оръжия, царски дрехи — и всички ще си запазите длъжностите. Ванът обеща, че…
— Да слезем долу тогава — каза някой и Тройгал с ужас видя как очите на церегите около него се вледениха.
А после влязоха в покоите му — бившите му покои. Двама дузинници и десетина от недоволните бойци вървяха около него — не толкова като почетна охрана, а сякаш го водеха на смърт. Тройгал отключи сложната ключалка, дръпна тежката врата и заслиза надолу.
Гладката стена беше гола. Беше виждал това в кошмарите си — как влиза в съкровищницата, а тя е празна.
Тройгал пристъпи към стената, опипа я, огледа се и изхленчи:
— Къде са?… Къде са?…
— По-бързо! — викна Цармуг от стълбите. — Стига си се бавил там — долу, гнилоч шаварна!
Тройгал отиде до масата и взе тънкия нефритов нож.
И преди да реши дали да си пробие път с бой, или да се самоубие, копието на Цармуг прониза ръката му, ножът изпадна от нея и церегите се втурнаха по стълбите в съкровищницата.
— Жив го искам тоя мръсник! — кресна Цармуг.
Трите мъртви оройхона се сториха на Шооран лесен и съвсем прав път — може би защото не беше сам, а може би и защото наскоро миналата оттук войска беше разчистила пътя. Все пак се притесняваше за спътниците си, въпреки че свикналият с жегата и смрадта Койцог вървеше напред като устремен към плячката си гвааранз, а слабичката Тамгай също се държеше храбро, макар да й личеше колко и е трудно да сдържа кашлицата си.
А после в кълбящата се мъгла се видяха очертанията на земята, онази земя, където Шооран беше изгубил красотата си и оттогава беше целият в белези от рани и изгаряния. На тази земя беше успял да отнеме пръста на Йороол-Гуй. Нищо наоколо обаче не напомняше за тези отдавнашни събития, всичко беше заличено от нойта и от времето. Затова пък веднага си личеше, че земята вече е обитаема. Изхвърлените от далайна боклуци не лежаха безразборно по брега, а бяха натрупани на висока напречна стена, преграждаща пътя. И над тази стена, от синора, срещу пришълците зееха четири ухера. Подставките им бяха такива, че ако Йороол-Гуй внезапно излезе, бойците да могат да ги обърнат и да ги бутнат на безопасно място зад синора. Личеше си, че този, който е разставял оръдията, разбира от отбрана.
— Охо! — възкликна Койцог. — Добре че взех всичкия готов харвах. И тук ще потрябва.
— Откъде са взели толкова ухери? — зачуди се Шооран. — Хооргон имаше само два…
— Штой — чу се вик откъм заставата. — Кои ште вие? И в следващия миг в гласа зазвучаха радостни нотки:
— Ей, Шооран, ти ли ши?… Кои ша тия ш тебе?
Спуснаха им стълба и малко след това над ръба на стената се показа сияещото лице на Топения.
Койцог се покатери пръв, помогна на Тамгай да се качи и да слезе от другата страна, Шооран се прехвърли последен.
— Това е нашата земя — каза той. — Тук ще живеем.
Непостижими са делата на Тенгер за ума и невъобразими. Защото с какво можеш да изровиш бездънен далайн и с какви мехове ще го напълниш? Човек може да мисли за това цял живот, чак до смъртта си, и пак да не го разбере. Тенгер обаче го е направил за един миг и като си отръскал ръцете, рекъл:
— Точно такъв трябва да е далайнът, защото иначе няма да може да побере вечния Йороол-Гуй.
И над далайна Тенгер разстлал небесната мъгла и рекъл:
— Тук ще е границата на погледа и на разума, та никоя смъртна твар да не постигне съкровените тайни на алдан-тесега и да не дръзне да се сравнява с мен.
И всичко съществуващо — и бездната, и небето, и яката стена — се подчинили на повелята на стареца. И чак когато петте оройхона били заселени с твари пълзящи, твари подскачащи и твари тичащи и дошъл ред да бъде заселен и човекът, човекът не се подчинил.
— Ти трябва да мислиш за вечното — казал Тенгер, — понеже такава е уговорката ми с Йороол-Гуй.