Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
Съдбата му подаряваше седмица след седмица. Топения стигна дългия и прав западен бряг и дори си помисли дали да не тръгне пак към Земята на старейшините, където всичко вече трябва да беше свършило, но нещата се развиха другояче.
Беше спрял за през деня близо до синора, та хем да може да побегне, ако внезапно се появи Йороол-Гуй, хем да не е на сухото, където щяха да го забележат и да докладват на церегите. Това го правеше ежедневно, но днес съдбата беше решила да го срещне с друг от бегълците, който очевидно правеше същото.
Топения го позна още щом го видя и дори си спомни името му: Коайхан, един от четиримата оцелели чудотворци, който сигурно също като него обикаляше крайбрежието и се криеше.
— Ждрашти! — подвикна Топения и му се усмихна с беззъбата си уста.
Вместо отговор Коайхан го удари. Костеният му кривак се отплесна, плъзна се по главата на Топения и направи на кървава каша остатъка от ухото му.
— Какво ти штава бе!? — викна Топения, залитна към една скала и се приготви да измъкне скрития в ръкава си нож.
— Хванах те, илбеч такъв! — изсъска Коайхан и пак вдигна кривака. — Ще ти го върна за всичко: за каторгата, за топачката, за кръстачките… За това, че сега трябва да се крия като някоя твар от шавара…
— Глупак! — изхърка Топения. — Кво ти е направил илбешът? Ако не беше той, отдавна да ша те ижгрижали ълковете…
— Ти си илбечът, ти! И ей сега ще те убия!
И пак замахна, но Топения го изпревари само с част от секундата — скочи напред, заби ножа в корема му и веднага се дръпна. Раната забълбука, все едно от нея изтичаше нойт, и Коайхан се преви и после падна, изцъклил безумните си очи.
— Глупак… — горчиво каза Топения.
Бързо претърси трупа, взе едно друго от вещите на Коайхан, после го хвана под мишниците и го повлече към шавара, като повтаряше:
— Глупак, глупак… Жашшо го направи? Шега оштанахме шамо трима, а това е по-опашно и жа мен, и жа илбеша. Ха, ами ако тошно ти беше илбешът и ше опита да ме убиеш, та да не ражбера?… — Топения спря и се взря в мъртвото лице, после, макар да разбираше, че е убил не строителя на нови земи, а един най-обикновен глупак, попита: — Ти ли ши илбешът? Добре, даже и ти да ши, ако пошнат да ше появяват нови оройхони, жначи ше е родил нов илбеш. Обаше никой няма да ражбере, ше шъм те убил. Довишдане, глупав илбеш такъв.
Блъсна трупа в черния мрак, послуша малко мляскането и хрущенето, което се разнесе отдолу, а после унило тръгна към далайна. И сам не знаеше защо — не обичаше далайна, то кой ли го обичаше, но краката му сами го доведоха до него. И тук, като се качи на последния тесег, видя с единственото си око далечната земя.
Цяла седмица обикаля крайбрежието и тя ту изчезваше от поглед, ту пак се появяваше. Накрая, след като успя да се промъкне опасно близо покрай лагера на каторжниците, Топения излезе на мъртвата ивица и след четири часа вече беше на отсрещния бряг.
Известно време живя сам — тъпчеше се с месо, с което му беше трудно да свикне, а после от юг дойде войската на изгнаниците.
Отначало Топения се уплаши, че може да решат, че той е илбечът, но изгнаниците — всеки втори от тях беше обезобразен като него — лесно го приеха в редовете си. Водачите им — чернобрадият Суварг и младият, вечно присвил студените си сиви очи Еетгон — го разпитаха и му позволиха да живее с тях. А като разбраха, че новите земи стигат до Земята на Добрите братя, при това излизат точно там, където е каторжническият лагер, направиха набег и без да изгубят и един човек, увеличиха мощта на артилерията си деветкратно, като отнесоха не само чисто новите ухери и татаци, но и целия запас харвах. Вярно, веднага след това трябваше да вдигнат застава, за да пазят границата от бързо окопитилите се след нападението Добри братя.
Покрай цялата тази суматоха Топения беше престанал да мисли за илбеча, но появата на Шооран пак го върна към подозренията му. Ситуацията прекалено много напомняше старата приказка за братята на илбеча. Само че в приказката братята бяха петима, а те бяха останали само трима — самият той, Шооран и вечно навъсеният Куюг. Е, можеше да включи и Коайхан, но вече беше научил, че в деня, когато беше хвърлил тялото му в шавара, илбечът е бил жив и е строил земя чак на другия край на света.
Шооран и двамата дошли с него получиха земя съвсем до неговата нива. Това хем го радваше, хем го тревожеше. Защото ако утре се родеше нова земя, той щеше да знае кой я е направил и тогава проклятието на Йороол-Гуй щеше да се сбъдне, а Топения не искаше да стане така. Единственото, което се беше запазило в душата му от насажданата в главата му още от дете вяра, бяха думите на молитвата: „Яви ни славата си чрез делата на светлите си илбечи, възлюблени на благодарните ни сърца…“