Портата на дявола
- Автор: Касслер Клайв, Браун Грэм
- Серия: Досиетата NUMA #9
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ProBook
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Портата на дявола». Краткое содержание книги:
Не чуваше нищо освен бученето на двигателите и жуженето на машините. Но преди да помръдне, дръжката на една от вратите се завъртя. Люкът се отвори и Кърт се втурна към мрака като паяк, който опитва да се скрие в цепнатина в бетона.
От люка излязоха две фигури, осветени от светлината вътре, докато вратата не се затръшна след тях.
Тръгнаха към перилата.
– Бих казал, че си впечатлена – чу се мъжки глас, беше Андрас.
Кърт не вярваше на късмета си и стисна по-силно беретата. След това обаче се чу още един познат глас – женски глас. Гласът на Катерина.
– Не знам как твоите хора са създали подобно нещо, без светът да разбере – каза тя. – Но ще призная, че е невероятно. Предполагам, че трябва да ти благодаря за обиколката, за храната и за виното.
– Сега вече разбираш защо твоите началници ще са заинтригувани – каза Андрас.
– Да – отвърна тя. – Подозирам, че ще бъдат възхитени от това, което ще им кажа.
Мислите на Кърт препускаха. Определено не я обвиняваше, че използва всякакви методи, за да спечели доверието на похитителя си и да се спаси, но думите ѝ намекваха за някаква по-голяма игра.
Преди да кажат още нещо, на вратата се появи човек от екипажа.
– Търсят те по радиото, Андрас. От Фрийтаун. Спешно е.
– Време е да тръгваме – каза Андрас.
Той поведе Катерина към вратата, пропусна я първа и я последва. Ивицата светлина се разшири, после се стесни и изчезна напълно, когато тежката стоманена врата се затръшна.
Ако досега Кърт бе хранил някакви съмнения, сега вече беше сигурен. Руснаците едва ли щяха да се заинтересуват от някакъв си супертанкер. Явно на кораба имаше нещо повече, което говореше, че странните структури и аномалии вероятно имаха някакво предназначение.
Той се изправи и тръгна към вратата, през която изчезнаха Андрас и Катерина. Завъртя тихо дръжката.
Открехна леко вратата и погледна по коридора. Не се виждаше никой, отвори вратата по-широко и се плъзна вътре.
Гамей Траут стоеше до съпруга си в оперативния център на „Тръкстън”. Активността на борда на този и на други кораби от бойната група се бе повишила до трескаво темпо през последните няколко часа.
Корабът беше готов за битка и не само той. Хеликоптери излитаха както от „Тръкстън”, така и от флагманския кораб в групата, самолетоносача „Ейбрахам Линкълн”. Малко по-късно Гамей чу и писъка на излитащи изтребители. Този звук не можеше да се сбърка, въпреки че „ Линкълн” бе на осем километра от тях.
Досега с Пол не бяха информирани официално, но Гамей предполагаше, че са на път да открият онова, което търсеха.
Капитанът на кораба, Кийт Лауден, пристъпи напред. Беше среден на ръст, с къса сива коса и остър ястребов поглед. Бе петдесетинагодишен и в добра форма.
– Сигурен съм, че сте наясно – започна той, – че предприемаме удар срещу врага. Враг, който вече е унищожил два от нашите сателити с оръжие, подобно на ускорител на частици.
Гамей си пое дълбоко дъх.
– В безопасност ли сме тук? – попита тя, като си спомни телата, които бе видяла на „Кинджара Мару”, почернели и обгорели.
Капитанът кимна.
– Според експертите от Пентагона това оръжие действа само по права линия. Това означава, че стреля подобно на лазер. За разлика от артилерийски снаряд или за разлика от балистична ракета с бойна глава, то не може да порази нищо отвъд кривата на земята. Затова би трябвало да сме в безопасност на настоящата си позиция. Но ако кораб или самолет се подаде над хоризонта, нещата ще се променят.
Капитанът започна да обяснява ситуацията, като им предаваше новините от Сиера Леоне, заплахите на Джема Гаранд и планирания военен отговор.
Докато говореше, той тръгна към един сензорен екран. На него се виждаше част от крайбрежието на Сиера Леоне, където се намираха оръжието и нефтените платформи. Извита линия минаваше през екрана и мигаше в червено.
– Това е хоризонтът – каза капитанът. – Всичко, което мине отвъд тази линия, кораб, самолет или ракета, вероятно ще бъде унищожено за секунди.
Гамей оглеждаше линията, която се извиваше в протежение на около шейсет и четири километра.
– Мислех, че хоризонтът се простира на двайсет и пет километра – каза тя.
Капитанът се обърна към нея.