Портата на дявола

Катерина Луская седеше на стол в малка каюта на долното ниво на жилищния блок на „Оникс”. Не знаеше кое време е, но като че ли беше вечер. Нямаше значение. Светлината в каютата без прозорци не се променяше.

Катерина се опита да се протегне, но не можа. Ръцете и краката ѝ бяха оковани. Бе получила съвсем малко храна и вода през последните пет дни.

Тя неуспешно се опитваше да заспи, когато вратата на каютата се отвори. Андрас влезе. Беше сам. Идваше всеки ден, единственият ѝ посетител, и винаги носеше лоши новини.

Другите учени били отведени в чужда страна и превърнати в роби. Тя бе останала, защото той я искал тук, но можел да си промени решението. Никой не я търсел. Казал на всички, че е мъртва.

И така всеки ден. Засега не беше споменал какви са плановете му за нея, но от начина, по който я гледаше и почти му потичаха лигите, тя не се съмняваше, че ще е нещо ужасно.

Обикновено го посрещаше в пълно мълчание и отказваше да отговаря на въпросите му. Предният ден бе завършил с плесница по лицето ѝ и лишаването ѝ от бутилката вода, която бе получила. Сега гърлото ѝ беше пресъхнало, а в устата ѝ нямаше слюнка. Тя дори не знаеше дали е в състояние да говори.

Андрас се изправи пред нея, носеше нова бутилка вода и я остави извън обсега ѝ, както бе оставил ножа и ключа при Кърт.

– Да не е време за свиждане? – попита тя дрезгаво.

– О, птичката в клетка най-сетне запя.

Упорството и мълчанието не ѝ бяха донесли нищо. Тя реши да бъде по-агресивна.

– Скоро ти ще си този в клетката. Ако някой не те убие. Американците може да искат да те арестуват, но моята страна си има други методи за справяне с агресията. Обичаме да даваме уроци на хората.

– О, да. Съвсем наясно съм с това. Ти все още си мислиш, че имате голяма мощ. Ти си като дете с неадекватна оценка за себе си – напада, за да докаже силата си.

Част от думите му беше истина.

– Това няма да те спаси – каза Катерина. – Твоите хора убиха майор Комаров, а после ти отвлече мен. Те няма да имат друг избор, освен да те нарежат на парченца, каквото и да ми направиш.

Той като че ли се трогна мъничко.

– Интересно, че използваш думата „избор”. – Придърпа стол, завъртя го с облегалката напред и седна. – Защото всички ние трябва да правим избори.

Грабна бутилката с вода, отвори капачката и отпи. После пак я сложи на земята, извън нейния обсег. Наведе се към Катерина, опрял ръце на облегалката на стола, а лицето му беше неприятно близо.

– Твоят приятел Остин например. Дадох му избор. Можеше да се спаси или да умре заедно с приятеля си. Предлагам същото на теб. Да живееш или да умреш с онези, които ще пострадат.

Тя пак мълчеше, не знаеше какво има предвид, а и все още можеше да мисли само за водата.

– Освен това – добави той с широк жест – предлагам нещо и на твоята възгордяла се нация. Шанс да ми отмъстят… или начин да възвърнат силата и предишния си престиж.

Той извади сгъваем нож от някакъв скрит джоб и натисна бутончето отстрани. Острието се изстреля за секунда. Андрас го вдигна към лицето ѝ.

– Бих те попитал каква съдба си избираш, но думите могат да са измамни. Да видим какво ще кажат действията ти.

Грабна ръцете ѝ, сряза въжето с ножа и отстъпи назад.

Катерина изчака секунда-две, но жаждата ѝ надделя. Тя посегна към водата с ясното съзнание, че той вече е пил от нея. Отпи и преглътна, макар да се притесняваше, че може да прихване нещо. Струваше ѝ огромно усилие да не изпие бутилката до дъно.

Вгледа се в Андрас, който не помръдваше, и посегна към ключа. Той пасна на оковите на краката ѝ. Превъртя го и беше свободна.

– Пускаш ме да си ида? – попита Катерина.