Часовникът на Пандора
- Автор: Нанс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Андреев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Часовникът на Пандора». Краткое содержание книги:
От слушалката изведнъж се разнесе ново, неравномерно пиюкане.
— О, господи! — извика Рейчъл, която седеше зад Холанд. — Батерията свършва!
— Ръсти, сигурен ли сте, че са пуснали военните по петите ни?
— Джеймс, тук решенията се взимат от хора, които явно са изгубили разсъдъка си! Те смятат, че представлявате огромна биологическа заплаха за цялото човечество! Не можете ли да отлетите другаде? Ако успеете да се приземите на някое отдалечено място, където да не ви открият, и издържите още двайсет часа, без никой на борда да се разболее, тогава най-сетне ще получите свободата си съвсем официално!
— Къде, по дяволите, да отидем? Не мога да предприема дълъг полет само с три двигателя, да не говорим, че самолетът вече вони непоносимо и храната ни е на привършване! Единствено с вода разполагаме в изобилие.
Предупредителният сигнал на изтощената батерия ставаше все по-настойчив.
— Колко дълго можете да летите без зареждане, Джеймс?
— Имам гориво за около седем хиляди километра полет. Това прави малко повече от десет часа. Почакайте един момент да погледна картата.
Холанд остави слушалката и двамата с Рейчъл разгърнаха навигационната карта. С наличното гориво можеха да стигнат до Исландия, Канада, САЩ, Южна Америка, Антилските острови, някои острови в южната част на Атлантическия океан и повечето страни в Африка и Европа.
— Търсим отдалечено и усамотено място, където няма американска военна техника — промърмори Холанд.
Погледът му спря върху една точица на картата, обозначаваща малък остров в Атлантическия океан — горната част на почти потънал планински връх, намиращ на се хиляди километри от сушата. Премери на око разстоянието — към 6000 километра, напълно в обсега им — и въведе географските координати в бордовия компютър.
Никой на света не би могъл да предположи, че ще кацнат точно там.
— Дик, вкарах координатите на това островче. Потегляме натам.
Роб надникна в картата и кимна. Холанд взе отново телефона.
— Ръсти, отклонявам на юг към остров Възнесение. Трябват ми някои сведения за мястото, разполагат ли с писта, или…
Телефонът не издаваше никакъв звук.
— Рейчъл, имаш ли резервна батерия?
— Всичко ми е в багажа — отвърна тя. — Има ли начин да се доберем до багажното отделение?
— Не. — Холанд поклати тъжно глава. — Край. Загубихме и последния си приятел.
Остави телефона и предаде на Рейчъл и Роб смразяващата новина, че в родната им страна управниците съвсем са се развилнели и са насъскали военните срещу тях.
— Наистина ли могат да направят такова нещо, Джеймс? — ококори очи Дик Роб. — Собственото ни правителство да се опита да ни убие?
Холанд изсумтя и се загледа през прозореца в мрачното нощно небе.
— Дик, в следващите двайсет часа ще сме съвсем сами, без нито един приятел. Ние сме уплашеното мишле, по чиито следи душат цяла сюрия котки…
26
Вашингтон
Събота вечер, 23 декември, 19:45 ч (0045 Z)
За първи път, откак се зае със случая „Куантъм“-66, Ръсти Сандърс изпита истинско безсилие. Толкова заплахи, преследвания и препятствия не успяха да го спрат, а сега една изтощена батерия да му провали работата! След няколко безнадеждни опита да продължи разговора си с Холанд той отпусна телефона в скута си и отчаян се обърна към Шери.
— Да ме изиграе някаква си глупава батерийка, представяш ли си?! Не успях да разбера къде отиват, защото им свърши скапаната батерия!
— Ръсти — опита се да го успокои тя, — важното е, че са избягали и поне за момента са в безопасност.
Веселият им шофьор продължаваше да се изживява като състезател. Таксито излетя от моста на 14-а улица и продължи на запад по пътя за Ричмънд.
Шери взе ръката на Ръсти и нежно я притисна в дланите си.
— Ръсти, съдбата им вече не зависи от нас. Ти направи всичко възможно, но сега е време да се погрижим и за собствената си кожа.
— Шери, пред очите ми е все същата картина — един самотен, осакатен самолет, зареян в чуждо небе посред нощ, и един още по-самотен капитан, поел участта на толкова наплашени хора в ръцете си… Без помощ от никого, без връзка със света, подгонен от собственото си правителство… Можеш ли поне за миг да си представиш какво изживява този човек там горе, във враждебната небесна чернилка? Ами всичките тия мъже, жени, деца, на които най-безцеремонно са им заявили, че са обречени на смърт? Сега те може наистина да загинат, само че не от някакъв страшен вирус, а от човешкото скудоумие! Помисли си какво ще стане, ако ги открие „Ал Акба“!