Падение и подем

Ръцете му паднаха като покосени. Видях как прозрението го озарява. Сега беше съвсем сам. Какъвто е бил винаги.

Забелязах пустотата да нахлува в очите му, усетих как зейналата празнина в него се разширява, превръщайки се в безкрайна пустош. Хладнокръвието му изневери, напусна го студената самоувереност. В яростта си нададе рев.

Разпери широко ръце, призовавайки тъмнината. Ничевие се разпиляха като ято птици, вдигнали се подплашени от стобора. Нахвърлиха се безогледно върху Солдат Сол и на опричниците, посичайки ги поред, душейки лъчите светлина, които струяха от телата им. Знаех, че болката на Тъмнейший няма дъно. Той щеше да продължи да пропада все по-надолу и по-надолу.

Милост. Дали някога съм проумявала какво е това. Наистина ли вярвах, че знам какво е да страдаш? Или да прощаваш? „Милост – помислих си. – За елена, за Тъмнейший, за всички нас.“

Все още бяхме свързани с невидимата нишка и той вероятно усещаше какво се каня да направя. Пръстите ми се извиха в ръкава на палтото, обвивайки острието на ножа с валма от сянка – същия нож, който вдигнах от пясъка още лепкав от кръвта на Мал. Единствената сила, която ми беше останала; единствената, която никога не е била истински моя. Отглас някакъв, посмешище, циркаджийски номер. „Това е нещо, което си взела от него.“

– Не ми трябва да бъда Гриша – прошепнах, – за да притежавам гришанска стомана.

И с едно бързо движение вкарах обвития в мрак нож дълбоко в сърцето на Тъмнейший.

Той издаде тих звук, малко по-силен от въздишка. Сведе поглед към дръжката, която стърчеше от гърдите му, после отново ме погледна. Свъси вежди, направи крачка, олюля се леко. След това изопна рамене.

От устните му се откъсна кратък смях, по брадичката му потече кървава пяна.

– Това ли било?

Краката му се огънаха. Опита да се подпре, за да не падне, но ръката не го удържа и той се свлече по гръб. „Толкова е просто. Сродното сродно привлича.“ Собствената сила на Тъмнейший. Собствената кръв на Морозов.

– Синьо небе – пророни той. Вдигнах очи. И видях в далечината блед проблясък, почти изцяло скрит от черната мъгла на Долината. Волкрите гледаха да са колкото може по-надалеч от него, търсейки някакво укритие. – Алина... – издиша той.

Коленичих край него. Ничевие вече се бяха отказали да нападат. Сега кръжаха шумно над нас, чудейки се какво да правят. Стори ми се, че зърнах Николай сред тях, устремен в полет към синьото петно на хоризонта.

– Алина – повтори Тъмнейший, докато пръстите му търсеха моите. Изненадах се, когато усетих как сълзи пълнят очите ми.

Той посегна и отри с опакото на ръката си мокрите ми бузи. Бледа усмивка мина по окървавените му устни.

– Все някой да жалее за мен. – После отпусна ръка, сякаш беше станала твърде тежка за него. – И никакъв гроб – изохка, а пръстите му стиснаха още по-силно китката ми, – за да няма какво да сквернят.