Крахът на титаните [bg]

Очите на Мод се наляха със сълзи. Валтер й предложи спретнато сгъната бяла ленена кърпичка. Тя се обърна към Роберт:

— Ще трябва да се биеш.

— Със сигурност ще го направя — отсечено рече той, сякаш се подразбираше, но изглеждаше уплашен.

Фиц се изправи.

— По-добре да се върна в Камарата и да разбера какво става.

Още няколко души си тръгнаха. Във всеобщата глъчка Валтер прошепна на Мод:

— Предложението на Алберт Балин току-що стана десет пъти по-важно.

Тя беше на същото мнение.

— Можем ли да направим нещо?

— Трябва да знам какво наистина мисли британското правителство.

— Ще опитам да разбера. — Радваше се на възможността да свърши нещо полезно.

— Трябва да се връщам в посолството.

Мод наблюдаваше Валтер на излизане с желанието да можеше да го целуне за довиждане. Повечето от другите гости си заминаха по същото време, така че тя се оттегли в стаята си на горния етаж.

Свали си роклята и легна. При мисълта, че Валтер отива на война, зарида безпомощно. После заспа, изтощена от плача.

Когато се събуди, трябваше да излиза. Имаше покана за музикалното соаре на лейди Гленконър. Изкушаваше се да си остане у дома, но после се сети, че в къщата на Гленконър може да присъства някой министър. Може би щеше да научи нещо полезно за Валтер. Стана и се облече.

Двете с леля Хърм взеха каретата на Фиц и прекосиха Хайд парк до Куин Анс Гейт, където живееха Гленконърови. Сред гостите беше приятелят на Мод Джони Ремарк от военното министерство. По-важното беше, че и сър Едуард Грей също присъстваше. Реши да го заговори за Алберт Балин.

Музиката започна, преди Мод да има възможността за този разговор, и тя седна да послуша. Кембъл Макинес пееше избрани откъси от Хендел. „Немски композитор, прекарал по-голямата част от живота си в Лондон“, с крива усмивка си помисли Мод.

Скришом наблюдаваше сър Едуард по време на рецитала. Не го харесваше особено — той принадлежеше на политическа група, наречена Либерални империалисти, по-традиционни и консервативни от обикновените либерали. Въпреки това изпитваше съчувствие към него. Никога не изглеждаше много весел, но тази вечер изпитото му лице беше пепеляво, сякаш човекът носеше на плещите си цялото бреме на света — което беше истина.

Макинес пееше добре и Мод си помисли със съжаление колко много би се насладил Валтер на това, ако не беше толкова зает. Щом музиката свърши, тя завърза разговор с външния министър.

— Господин Чърчил ми каза, че Ви е предал интересно съобщение от Алберт Балин. — Видя как лицето на Грей се изопва, но продължи смело: — Ако не се включим в европейската война, германците обещават да не заграбват френска територия.