Дар за бурята [bg]

Споменаването на Лесака привлече изцяло вниманието на Амая, а в съзнанието ѝ изникна споменът за първия ѝ разговор с Елена Очоа.

— Групата си имала ръководител, мъж, който се представял за психолог или психиатър и не живеел с тях, но ги посещавал най-редовно. Според показанията на свидетеля участниците извършвали традиционните магьоснически обреди за призоваване на древните стихии, като по време на церемониите и вещерските сбирки, както той сам ги нарекъл, принасяли в жертва различни животни, основно агнета и петли, организирали също оргии и ритуали, при които се мажели с кръв или я пиели. След няколко месеца на една от двойките в групата се родило бебе, което според същия свидетел майката и бащата предложили на групата, за да послужи за върховно жертвоприношение. Момиченцето било само на няколко дни, когато било убито в сатанински ритуал като дар за Злото. Мъжът разказал с подробности как го умъртвили по време на ужасяваща церемония, при която извършили какви ли не извращения. Няколко месеца по-късно групата се разпаднала и се пръснала из цялата страна. Сред замесените има адвокати, лекари и един учител, мнозина от тях имат деца. Случаят се води в едно от съдилищата на Памплона.

— Не — отсече Амая. — Това е невъзможно, известни са ми всички дела за убийство в града.

— Съдията, натоварен със случая, е наложил пълно мълчание за всичко, свързано с предварителното следствие, а както ви споменах жалбата е подадена в Мадрид пред друг полицейски състав. Делото е било преместено в Памплона, защото предполагаемото престъпление е извършено в Навара, и завеждащият съда е постъпил правилно, като незабавно се е разпоредил всичко по случая да се пази в тайна поради особения му характер и общественото вълнение, което би предизвикал, както и заради вредата, която подобно още недоказано обвинение би могла да нанесе на уличените, но най-вече от съображения за сигурност. Мъжът вече е защитен свидетел и живее под закрилата на полицията и Църквата.

Амая слушаше изумено, чувствайки се като пълен идиот пред този човек, който, без да принадлежи към някоя служба за сигурност, знаеше повече от нея самата за един случай на убийство. Заредиха се образи на едва проходило момиченце, облечено в дрипи, което прекосява ливадата между „Арги Белц“ и „Лау Айсета“; собствената ѝ майка, тръгнала призори към онези сбирки; амачи Хуанита, която ѝ пее и плаче; смъртните актове, подправени от акушерката Идалго, и нейната крива усмивка; на празния гроб на сестра ѝ и мекия тъмен пух, надничащ от раницата на земята; тялото на Елена Очоа в локва кръв, ореховите черупки и миризмата на смърт, която излъчваше още топлият труп.

— Открили ли са тялото? — запита шепнешком.

— Не, свидетелят не знае какво е станало с него, предполага, че е било погребано в гората или някъде другаде. Знае само, че са го отнесли.