Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
Той спря на последното стъпало и си пое дъх. Слънчевата светлина беше почти материална. Тя изпълваше небето и възпламеняваше крилете и тялото на Сфинкса. Самата гробница като че ли изпускаше светлината, която бе натрупала, като скалите в пустинята на Хеброн, където преди години беше бродил Сол, търсейки просветление и намирайки единствено скръб. Въздухът искреше и вятърът продължаваше да се усилва, навяваше пясък по дъното на долината, а после отново стихваше.
Сол падна на едно коляно върху последното стъпало и смъкна одеялото на Рахил, докато бебето не остана само по тънките си памучни дрешки. Само по пелени.
Рахил се извиваше в ръцете му. Лицето й беше тъмночервено и гладко, ръцете й — мънички и червени от усилието да ги свива и разпуска. Сол я помнеше точно такава, когато лекарят му я бе подал. Помнеше как гледаше новородената си дъщеря, както я гледаше и сега, а после я бе оставил върху корема на Сара, за да може майката да види детето си.
— О, Боже — въздъхна Сол и наистина коленичи. Цялата долина се разтърси, сякаш имаше земетресение. Сол смътно долавяше експлозиите, които продължаваха далеч на юг. Но сега по-неотложната му грижа беше ужасният блясък на Сфинкса. Сянката на учения скочи петдесет метра по стълбището зад него и по дъното на долината, когато гробницата запулсира и завибрира от светлина. С ъгълчето на окото си той видя, че другите Гробници блестят също толкова ярко — огромни, странни реактори в последните мигове преди да се разтопят.
Входът на Сфинкса запулсира в синьо, после в лилаво, след това в ужасно бяло. Зад гробницата, на стената на платото над долината на Гробниците на времето, заискри невероятно дърво, чийто ствол и остри стоманени клони се издигаха в блестящите облаци и изчезваха някъде над тях. Сол бързо погледна натам, видя триметровите тръни и ужасните плодове, които висяха на тях, а после върна очи към входа на Сфинкса.
Някъде виеше вятър и тътнеха гръмотевици. Някъде навяваше яркочервена прах като завеса от изсъхнала кръв на ужасната светлина на Гробниците. Някъде крещяха гласове и се носеха писъци.
Сол не обръщаше внимание на всичко това. Той гледаше единствено лицето на дъщеря си и зад нея, сянката, която сега изпълваше блестящия вход на гробницата.
Шрайка се появи. Създанието трябваше да се наведе, за да може триметровата му грамада и стоманените шипове да минат през вратата. Той излезе на преддверието на Сфинкса и тръгна напред, отчасти жив, отчасти скулптура, която се движеше с ужасната отмереност на кошмар.
Отмиращата светлина играеше по черупката на създанието, бликаше по заоблената му гръд към стоманените тръни и искреше по шиповете на пръстите и остриетата, стърчащи от всяка става. Сол притисна Рахил към гърдите си и се втренчи в многофасетовите червени пещи, които минаваха за очи на Шрайка. Залезът изтля в кървавочервения блясък от повтарящия се сън на Сол.
Главата на Шрайка леко се обърна и се завъртя без да оказва триене на деветдесет градуса надясно и после на деветдесет градуса наляво, сякаш създанието оглеждаше владенията си.
Шрайка направи три крачки напред и спря на по-малко от два метра от Сол. Четирите му ръце се извиха и издигнаха, шиповете на пръстите му щръкнаха.
Сол притисна Рахил по-силно към себе си. Кожата й беше влажна, лицето й бе червено и на петна от усилията на раждането. Оставаха секунди. Очите й гледаха в различни посоки, после като че ли се фокусираха върху Сол.
„Кажи «да», татко.“ Сол си спомни съня си.
Главата на Шрайка се наведе и ужасните му рубинени очи се втренчиха единствено в Сол и детето му. Живачните челюсти леко се отвориха и разкриха пластове и редици стоманени зъби. Четири ръце се вдигнаха напред, с металните длани нагоре, и спряха на половин метър от лицето на Сол.
„Кажи «да», татко.“ Сол си спомни съня си, спомни си прегръдката на дъщеря си и разбра, че накрая — когато всичко друго е прах — верността към онези, които обичаме, е единственото, което можем да отнесем в гроба. Вярата — истинската вяра — се уповаваше на тази обич.
Сол вдигна новороденото си и умиращо дете, което сега изплакваше първия си и последен дъх и го подаде на Шрайка.
Отсъствието на малката й тежест го връхлетя като ужасен пристъп на замайване.
Шрайка пое Рахил, отстъпи назад и бе обгърнат от светлина. Зад Сфинкса тръненото дърво престана да искри, синхронизира времето си със „сега“ и вече се виждаше ужасяващо ясно.
Сол пристъпи напред, като опипваше пътя си с ръце, когато Шрайка се плъзна назад в сиянието и изчезна. Експлозии развълнуваха облаците и ударните им вълни хвърлиха учения на колене. Зад и около него се отваряха Гробниците на времето.