Сърцето на Луцифер

Вратата беше без прозорец и Д’Агоста нямаше представа колко етажа са изкачили: може би четири или пет. Асансьорът спря като че по собствена инициатива и портиерът отвори вратата. Когато бронзовата решетка се дръпна встрани, той видя къса пътека, която водеше към една-единствена врата Вратата беше отворена и в рамката й стоеше Пендъргаст, облечен в обичайния си черен костюм.

Д’Агоста спря и впери очи в него. Всеки път след изненадващото си „възкръсване“ агентът се бе появявал маскиран по един или друг начин — или лицето, или дрехите, а най-често и двете — променен до неузнаваемост — и сега Д’Агоста усети странна тръпка като видя стария си приятел такъв, какъвто бе в действителност.

— Винсънт — каза Пендъргаст. — Влез. — И той го въведе в малка, почти безлична стая. Вътре имаше дъбов гардероб, един кожен диван, както и две работни маси. Върху едната бяха строени четири лаптопа, заедно с някакви устройства, които приличаха на мрежов център. В задната част на стаята се виждаха две врати: едната затворена, а другата отворена към малка баня.

— Това ли е апартаментът ти в „Дакота“? — попита ДАгоста невярващо.

Върху лицето на Пендъргаст се появи слаба усмивка, но бързо изчезна.

— Едва ли — отговори той, затваряйки вратата. — Апартаментът ми е един етаж по-горе.

— Тогава що за място е това?

— Приеми го като скривалище. Едно високотехнологично скривалище. Беше оборудвано миналата година по съвета на един мой познат от Охайо в случай, че услугите му временно не могат да бъдат използвани.

— Добре, но ти не можеш да стоиш тук! Около входа към „Дакота“ гъмжи от ченгета. Току що излизам от офиса на Лора Хейуърд и тя има почти сигурен заподозрян.

— Мен.

— И как, по дяволите, го научи?

— Знам го от известно време. — Очите на Пендъргаст се местеха от монитор на монитор, докато пръстите му летяха над клавиатурите. — Когато пристигнах на мястото на убийството на моя приятел Майкъл Декър, намерих няколко косъма в стиснатата му ръка. Руси косми. Косата на брат ми не е руса: тя е червеникава. Още тогава разбрах, че планът на Диоген е бил много по-интересен, отколкото съм предполагал. Планирал е не само да убие всички мои близки хора, но и да ме набеди за техните убийства.

— Ами бележките, които Диоген ти написа? Те не са ли достатъчно свидетелство, че той е жив?

— Не. Спомняш ли си странния почерк, за който ти бях казал, че ми е удивително познат? Това е бил моят почерк, но достатъчно променен — така че като се даде на експерт-графолог да излезе, че аз съм се опитвал да го преправя.

На Д’Агоста му потрябва известно време, за да го смели.

— Защо не си ми казал?

— Не виждах причина да те товаря с това преди да се наложи. Още когато видях онези косми ми стана пределно ясно, че Диоген е разхвърлял фалшиви доказателства по другите сцени на престъпление. Сигурен съм, че по време на възстановяването ми в Италия той се е снабдил с всичките физически доказателства, от които е имал нужда, като е взел включително и кръв от мен. Беше само въпрос на време да ме свържат с убийствата. Надявах се, че няма да стане толкова скоро. Хейуърд е свършила похвална работа.