Авантюристката
- Автор: Блейк Дженнифер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Рашкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Авантюристката». Краткое содержание книги:
— Той не знае, че съм взела писмото. Нали няма да бъде наказан?
— Не виждам смисъл.
— Писмото трябва да бъде на кораба, когато отплува, разбира се.
— Ще го занеса сам след малко, като допълнение.
Тя се обърна, свали наметалото си и го пусна на канапето.
— Това е много… великодушно.
— Вината е моя — първо, че те взех при себе си и второ — че не бях по-бдителен.
— Значи съм освободена от отговорност — като дете, което е направило беля.
Той уморено се усмихна:
— По-скоро като военнопленник, чието първо задължение е да избяга.
— Не биваше така. Можеше да ми се довериш.
— Това е решение, което нямам право да взема сам.
— Не, трябва да отговаряш пред господаря си — каза тя с потъмнели от презрение очи. — Като, си помисля, че през цялото време, което си прекарал на танци с мадам Вудрьой, през цялото време, докато е споделяла с теб, си шпионирал бедната жена.
Той явно не беше разстроен от обвинението.
— Това е риск на кралската служба, риск, който мадам Вудрьой е поела, когато маркизът е приел поста губернатор.
— Предполагам, че няма голяма разлика в това да си лакей на мадам Вудрьой, или на крал Луи.
— За мен има — каза той и гласът му стана твърд. — Луи на Франция управлява лоялността ми като французин — той е мой крал. Той също е човек, около когото се умилкват във Версай, безкрайно зает от хора, чието положение трябва да се уреди, такива, които молят за услуги, издаване на заповеди и поправяне на несправедливости. Той не знае на кого да вярва, не може да каже кой е приятел и кой враг. Това се отнася особено за управлението на такива далечни места като Луизиана. Бяха отправени сериозни обвинение за поведението на маркиз и маркиза де Вудрьой, както и контраобвинения. Те трябва да се изяснят, преди да се гарантира следващото назначение, което може да се окаже най-чувствителната точка в Новия свят.
— Започвам да разбирам. Ти не си изгонен от Франция? Не е имало публичен позор, нито скандал с Ла Помпадур?
— Ла Помпадур е ушите и очите на краля, способна дама, не много опитна в управлението, но прави всичко, което е по силите й, за да помага на Франция, без да изоставя приятелите си.
— Един, от които си ти?
— Имам тази чест.
Сирен отиде до канапето и седна, разпервайки копринената си пола около себе си. Тя с изумление загледа Рене. Гледаше го така, сякаш никога досега не го беше виждала. Имаше нова сила, ново достойнство в поведението му, както и по-голяма твърдост в чертите му. Явно нищо, свързано с него, не беше такова, каквото изглежда.
— Това ли е причината, поради която дойде в Луизиана — в служба на краля?
Той наведе глава.
— И няма друга?
— Ако има, тя е лична.
Да забогатее от фалшивите пари наистина беше лична причина.
— Разбирам. Значи тя се отнася до Бретонови.
Той я погледна остро:
— Защо мислиш така?
— Защо иначе ще ги предадеш?
Рене почувства, че в него се надига възхищение, което съвсем не беше чувството, което трябваше да изпитва в този момент. Бързото й възстановяване от това, което за нея трябваше да е шок бе забележително, подтикът й да запази хората, които й бяха помогнали — също. Разпитът, на който го подлагаше започна обаче да го дразни. Гледаше я и се питаше какво ли ще предприеме тя след откритието си.
Отговорът му не дойде толкова бързо, колкото искаше.
— Необходимо бе да изглежда, че се грижа за интересите на мадам Вудрьой, за да спечеля доверието й, както и на нейния човек — Туше.
— И това е единствената причина?
— Трябва ли да има друга?
Тя бавно и с недоверие поклати глава:
— Опита се да ни унищожиш за нещо толкова дребно?
— Това е риск, който сте поели, нарушавайки закона.
— Трябва ли това да оправдае постъпката ти — нарушаването на някакъв глупав закон, който ни обрича на глад и унищожение?
— Няма нужда да се защитавам по този въпрос — каза меко той.
— А по въпроса за фалшивите пари?
Той се почувства като че ли някой силно го беше ударил в диафрагмата. Но не трепна, а само повдигна вежди:
— Фалшиви пари?
— Намерих банкноти в подплатата на сакото ти.
— Моите запаси за всеки случай.
— Ако мислиш така, някой трябва да те е взел за глупак, а аз не мисля, че си такъв. — Липсата на реакция от негова страна беше вбесяваща, но тя го бе опознала достатъчно, за да се заблуди. Изправи се с единствено решително движение. — Няма смисъл да обсъждаме повече. Единственото, което ми остава, е да си отида.
— Да си отидеш? — каза той така, като ли никога не беше чувал тази дума.
Тя вдигна наметалото и го преметна през ръката си, отивайки към вратата.