Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
— Миа каза — усмихна се Кончита, натисна продължително клаксона и желязната врата се отвори.
В средата на големия двор, изпъстрен с килим от цветя, се виждаше двуетажна къща с много балкони и просторна тераса. Тя закриваше от погледа ни пасио-то или вътрешния двор. Посрещнаха ни на терасата една дузина индианки, които останаха изумени, когато Кончита им представи Иван Горилата.
— Това е вашият господар. От днес той ще заповядва в тая къща. Пренесете багажа.
Вратата на терасата бе широко отворена и Кончита, следвана от една много стара индианка в синя памучна рокля с извезано слънце на елечето, ни въведе в мрачен хол, заемащ половината от приземния етаж.
— Ще ме извините, да проверя в какво състояние са помещенията в къщата и да наредя какво трябва да се приготви за вечеря. Те, прислугата, не са ме очаквали, а тая вечер ще имаме увеселение, обещано на нашия приятел, норвежеца. За вас, мистер Лабо, ще поканя семейството на синьорина Долорес Мако Галиенте. Извинете ме.
Две извити, доста полегати, с големи площадки стълби, една срещу друга, водеха от хола към чардака на втория етаж. Махагонова ламперия покриваше стените на хола, постлан с художествено изработен индиански килим, изобразяващ свещената птица кятцал, с пурпурночервени гърди и синя глава, стъпила на клон с величествено спусната в бяло и зелено опашка. Бях седнал срещу главата на тая птица, символизираща свободния дух на индианците. Кятцалът е рядка птица, която, ако бъде уловена и затворена в кафез, веднага умира. Тя живее в непроходимите гори на Сиера де Мадре в местността Кятцалтенанго. Там се ражда и умира. Това е най-населената част на Гватемала с индианци, които са пръснати из цялата планина в родови селища. Диалектите, облеклото и цветовете на шарките и тъканите са съвършено различни за отделните племена. По тях може да се познае откъде идва всеки индианец. Птицата кятцал е изобразена на националното знаме. Едрата разменна монета след пезото е златният кятцал — 20 пезос.
Кятцалът си прави гнездата високо в дърветата. За женския гнездото е по-високо от гнездото на мъжкия. Гнездата са направени от тънки клончета с два отвора като тръба. През единия вход кятцалът влиза и от другия излиза, за да не счупи дългата си златисто-зелена опашка. В главата кятцалът прилича на кокошка с човка на чайка. Никакъв шум не смущава спящия кятцал нощем. Това позволява той да бъде уловен с голяма мрежа за пеперуди. Хората от научните експедиции се качват на дървото и внимателно го изтикват да падне в мрежата. Кятцалът се храни с малки червейчета, скрити в едни особени, подобни на череши плодове. Той налапва целия плод, изсмуква го заедно с червейчето и после изплюва остатъка. Крилата на кятцала са тъмносини и нощем е почти невидим.
За да не скучая, докато Кончита запознае Иван Горилата с бъдещия му дом, влезе много млада индианка в синя плисирана пола и оранжева копринена блуза, боса и сложи пред мен кръгла масичка. После излезе и се върна с огромен поднос, отрупан с банани, грейпфрут, грозде, портокали, чинийка сребърни ножове, лъжички и една голяма купа със ситна захар. Но нито дума не обели да ме покани. Когато се обърна да си върви, загледах се как плисираната рокля се затвори като ветрило. Външните сини плисета покриваха вътрешните на бели квадратчета. Около черната й коса се увиваше многоцветен тюрбан, от който отзад висеше жълто тясно парче от същия плат. Краката й не бяха грозни, но черни и не подчертаваха добре стройното й тяло, скрито под плисираната рокля. Тя беше истинска чина от индианското племе май.
Познавах всички плодове, сложени на подноса, освен гроздето. Взех една чепка с големи червени зърна. Мислех, че е като нашенски памид, но когато откъснах едно зърно и лакомо го смукнах, неговият кисел и стипчив вкус ме разочарова.
Протегнах лявата си ръка да взема един банан и погледът ми се спря на часовника. В хола беше станало по-тъмно и затова светещите стрелки изпъкваха в полумрака. Някаква сънливост от умората след лудото каране ме приспиваше, но като видях, че часът е шест, спомних си, че не съм сам. Къде бяха другите? Станах от удобния диван и се изправих до големия прозорец, от който се гледаше в пасиото. Четири палми пазеха в средата му кладенеца. Железни решетки на прозореца не ми позволяваха да изляза от хола. Там някъде в пасиото, в някой ъгъл пееше жена.