Съкровищата на Дяволската планина

Най-после се явиха контролните органи на митницата и пуснаха да слязат мистер Маккормик, съпругата му, още няколко представители на Юнайтед Фрют къмпани и след тях гватемалката Кончита Иванова и новият гватемалски зет Иван Горилата. Властите, които познаваха банановата плантаторка Кончита, се загледаха с уважение в нейния съпруг, отдадоха му чест и не пожелаха подробно да прегледат багажа.

Дойде нашият ред. Показахме издадените от всесилния петролен картел документи и слязохме на кея.

Мартин Ларсензвей и Игор Незнакомов решиха да направят едно малко пътешествие и да пристигнат в плантацията с влака.

Аз приех поканата на Кончита и се настаних в мощния крайслер, който чакаше пред гарата. Кончита, която беше се наместила удобно до Иван Горилата, плесна с ръце от радост и даде знак за тръгване.

Иван стисна здраво кормилото на колата и даде пълен газ. На задното седалище аз подскачах от канавките и си удрях главата в гюрука. А колата хвърчеше, плискаше рядката кал и ни изведе на шосето, по което минаваше релсовият път на Юнайтед Фрют къмпани.

Слънцето клонеше на запад и още осветяваше долината на реката Мотагуа, по която се движехме. Тая долина е широка 80 километра и двеста километра дълга. Шосето се извиваше все покрай реката, която на всеки пет километра правеше кръгове подковообразно и минаваше през приказно красиви местности. Безброй дървета, натежали от банани, портокали и манго, се кръстосваха по брега с кокосовите палми и растителността, която закриваше опасни комарови блата. Банановите плантации бяха свързани с шосето, по което минаваше теснолинейната железница на американската Юнайтед Фрют къмпани. На всеки завой на реката Мотагуа имаше мост. Шосето и линията минаваха на отсрещния бряг и се свързваха със складовете, от които пътеки, покрити с дъски през калта, водеха към вътрешността на банановите плантации. Оттам с конски вагонетки се извозваха обраните банани.

Двадесет минути след като напуснахме Пуерто Барриос, крайслерът навлезе в района на банановите плантации или както е известна тая част на Гватемала — рая на бананите. Хиляди, много стотици хиляди чепки зелени банани висяха между дългите листа на дърветата. Километри след километри от двете страни на шосето се сменяха, без да се види краят на банановите дървета, накичени с еднообразни чепки банани и увиснали, дълги човешки бой листа.

Във въздуха се разнасяше ароматът на тия почнали да съхнат листа, на вдигнатия прах и на бензинови пари.

Банани, само банани срещахме да превозват влаковете, а ние с Иван Горилата преглъщахме неприятния вкус на наситената с прах слюнка. Като че ли някой ни преследваше. Задминавахме всичко, което се изпречеше насреща, и спряхме да си откъснем няколко банани от собствените дървета на Кончита. След нас нямаше никой, само облаци прах се издигаха и се поглъщаха от листата на банановите дървета. Никакъв ветрец не полъхваше. Гватемала има средно тропически климат с три преходни температури, различни по височини и места, а не както във Венецуела — само сух и дъждовен сезон. Колкото отивахме по-напред, толкова повече зачестиха завоите, промени се температурата и изведнъж банановите плантации свършиха. Започнаха възвишения и малки овощни и зеленчукови градинки, царевични ниви и лозя. Зад едно от тия възвишения се спуснахме в Гуиригуа, някогашната столица на прочуто индианско племе май, от което произхождаше и нашата Кончита. Направляван от нея, Иван Горилата мина през площада, изви по една доста стръмна улица и спря колата пред висока стена, зидана от плочи и червени тухли.