Съкровищата на Дяволската планина

Следващия ден употребихме в преглеждане на крайслера и форда, смазване някои части и приготовляването на дрехи. Вечерта Кончита ни посвири на пиано, а мис Норис ни разказа за мистериозните храмове в джунглите между Гуиригуа, където бяхме, и Копан в Хондурас. В тая зона, каза тя, владеела пустош от редки джунгли, в които ви наляга непонятен мистицизъм от стърчащите колони с изображения, като че ли са закачени по тях маски. Слънчева красота ги огрява и виждате дълбоко изрязаните знакове, показващи някакво сказание за изчезналата култура. Местността обаче е блатиста, населена от хищници, змии, приказно красиви пеперуди, опасни армадилиоси или грамадни броненосни ягуари, пуми и милиони комари, да не говорим за отровните паяци, скорпионите и липсата на вода за пиене. Като се прозина, географът каза „лека нощ“ и продължи, докато се надигна заспалият Игор Незнакомов — „там има милиони песнопойни птици, красиви канарчета и светещи нощно време бръмбари. Пожелавам ви добри сънища“.

Шофьорът Мигуел изведе пред терасата двете коли, натоварихме багажа и след като се настанихме удобно, старата индианка отвори пътната врата и ни пожела добър път. Слънцето, обхванало с първите си лъчи хоризонта зад Карибското море, с необуздана енергия се впи в сутрешната мъгла, раздразни пойните птици по дърветата да се обадят и ни огря в гърба, когато почнахме да изкачваме стръмното шосе покрай реката Мотагуа. Природата се събуждаше, Каскадите на реката блестяха срещу изгрева. Завоите ни изкачваха все по-високо. Реката Мотагуа щеше да ни изведе след 250 километра до сърцето на Кордилерите. Дефилетата се кръстосваха, появиха се малки водопади, индиански селища, ръжени ниви, картофени градини, стръмни пасбища, докато стигнахме до градчето Закапа с по-големи чифлици и стада рогат добитък. Шосето минаваше над железопътните тунели, пресичаше реката, прекоси пустинното плато на Ел Ранчо, покрито с жълта вулканическа пепел, която продължава да се стеле до вливането на река Вакас в река Мотагуа. Оттам шосетата се разделят, едното води за столицата Гватемала покрай реката Вакас, а другото е старият индиански път по реката Мотагуа за светилището на индианците. Кятцалтенанго или родното място на свещената птица Кятцал. След около 80 километра по изрязания в скалите сравнително широк път пристигнахме в Сан Мартини. Изкачването дотук през завоите и буйно скачащите пълноводни реки, в които се виждаше как си играе рибата, представляваше героичен подвиг. Особено след като напуснахме вече тясното дефиле на реката Мотагуа, срещу нас свиха злите духове на ветровете, които не само ни засипваха с прах и ситни камъчета, но не ни позволяваха да напредваме спокойно. Отстрани отвисоко се ронеха скали и ни преграждаха пътя. Наоколо реките бучеха и не можеха да заглушат свиренето на вятъра, падаха в изровените от вековете пропасти и затихваха разгневени, разпенени, принудени да разпиляват енергията си. На един завой застигнахме форда. От скалата бликаше бистра вода и до нея намерихме Игор Незнакомов и мис Норис, че си плискат лицата да се измият от праха.