Изповедите на един буржоа
- Автор: Мараи Шандор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мартин Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изповедите на един буржоа». Краткое содержание книги:
Берлин се бе разхубавил в ужаса си от чумата, в безумния гуляй, в този злокобен карнавал. Събуждах се следобед, вдигаха ме моите приятели, хора, с които това подозрително пълноводие ме беше понесло, шведи, руснаци и унгарци, хитроумно и меланхолично поколение, изкусни дендита и гешефтари; на повечето не знаех дори имената.
До един членувахме в някакъв не дотам морален сговор, отделени от немците и донякъде съюзени срещу тях — нямаше да се учудя, ако някой ден безмилостно ни пометяха от града. Но немците само се чудеха и мълчаха. Седяхме в „Кафе Романишес“, духовната сбирщина и евентуалният елит на континента, блъскахме глави над обмяна на пари и стихове, спорехме за сделки с вино и за Пеги. Немците формираха смръщен и безмълвен шпалир пред клатушкащото се шествие на тази орда. И в същото време, по най-невъобразим начин, имаха полза от нас. Чужденците даваха на Берлин, и то не само благородни валути: Берлин се урбанизираше, беше се замогнал, жените се научиха да се обличат, атмосферата на града тегнеше от идеи, градът живееше… През тази зима Берлин бе красив, загадъчен, неузнаваем. Предобедната разходка в „Тиргартен“, тънещото в бензинови пари неспокойствие на „Унтер ден Линден“, преходното състояние между съмнително южно пристанищно градче и дисциплиниран пруски мегаполис, безмерният замах и стръвта, с която градът диреше равновесие и удовлетвореност, неограничената свобода на словото и мисленето, благоговението и добронамереността, с които градът приемаше всеки нов творчески експеримент, всичко заедно, за кратко време, беляза Берлин като най-интересния и навярно най-перспективния град в следвоенна Европа. Споменът за „берлинския сплин“ будеше носталгия у всеки, който го бе преживял през тези години.
Дори и аз се преобразих за един миг в истински денди. Всяка вечер се отправях със смокинг в нощта като млад англичанин, свикнал да приема за естествено този тип светско вечерно облекло. В действителност се чувствах като облечен в маскараден костюм. За едно добро самочувствие, за една естествена непреднамереност, за „великосветското“ ми липсваха именно светски маниери, двеста-триста години салонен живот, които са предпоставка за онази сигурност, която позволява на младежа да не приема смокинга или фрака като театрален реквизит. У нас обличаха смокинг предобед, за венчавка! — виждал го бях не само в провинцията, а и в Пеща! Вярно, все ми идваше да стисна ръката на облечения в смокинг годеник и да му прошепна: Няма нищо срамно! Не е голям грях!… Това сме ние и комуто това не се харесва, да се присмива! Но колкото и нехайно да бродех из берлинската нощ, винаги се чувствах мъничко като на абитуриентски банкет.
5
Актрисата живееше в хотел „Адлон“. Тук тя разполагаше с антре, салон, спалня, баня и камериерка, която наричаха „Jungfer“153 и също живееше в хотела, на горния етаж. Веднъж ме взе със себе си в банката, слязохме в бронираните подземия, промърмори тайни слова, отвори едно от стоманените отделения и пред мен блеснаха перлени огърлици, диадеми, рубинени колиета. Неотдавна се бе завърнала от Индия; тя беше първият „вражески поданик“, допуснат на територията на английската колония. Трябва да имаше могъщ покровител, някой знатен английски господин; но аз никога не я попитах кой е той — отнасях се с уважение към личния й живот и тя уважаваше моята дискретност. Имаше автомобил, вила под наем в околността, всякакъв вид чекови книжки, ловни хрътки. От време на време пиколото на хотела донасяше скъпи букети и бижута в стаята й, както в някой роман.
Живееше под режим, в някакъв странен плен, в плена на красотата, на женствеността. Не даваше и пет пари за „кариерата“; затова й я поднасяха на тепсия, както и всичко останало, бижутата и благородните валути… Всяка събота си получаваше платата, значителна пачка банкноти, която, тъй мислех, не заслужаваше, защото не я смятах за истинска актриса; беше прекалено красива, за да бъде актриса, и прекалено обичаше живота. Подозирах, че за изкуството трябва да се умира някак… но дали така не даваше повече на живота, на хората със своята красота, със сърдечната си усмивка, с щедростта, отколкото ако безупречно изиграеше „госпожица Юлия“? С гордост показваше „заплатата“ си: по-гордо, отколкото индийските съкровища. Парите, спечелени с „работа“, винаги даряваше с романтичен жест на някого: на камериерката си или на своя groom154. Към мен бе винаги добра и кротка. Беше устроила живота си по строги правила, както войник или милосърдна диакониса.
153
Девойка. (Бел.авт.)
154
Слуга, куриер (англ.) (Бел.ред.)