Изповедите на един буржоа

От уединението под газените лампи на „Блюхерщрасе“ скоро се пренесох в кварталите на светския Берлин. Всеки месец менях квартирите си. Живях у „генералска вдовица“, у наемодатели, които гладуваха в собствените си пететажни палати, у лекар, който сам чистеше осемстайното си жилище, у пенсиониран пруски министър-председател, чиято годишна пенсия не стигаше дори за два фунта хляб. Пред мен се отваряха загадъчни домове: грижовно изолираните, надменни, потънали в разкош апартаменти на „Берлин-Вест“. От месечния наем за една парижка мансарда можех да наема четири-петстаен апартамент на „Курфюрщендам“, салони, претъпкани с почитани във вилхелмова Германия творения на изкуството, с бронз и мрамор, спях в ренесансови легла, на обед се хранех в изработени от тежък дъб, старогермански трапезарии, и колкото по-безразсъдно пилеех пари, на следния ден забелязвах, че съм още по-богат от предишния. По улиците ходеха умопомрачени хора и крещяха цифри. Всички, които по това време живеехме сред немците, щем, не щем, бяхме спекуланти. Лудниците се напълниха с умопобъркани. Едрата индустрия и банките се замогнаха неимоверно през тези месеци. Сянката на Щинес152 витаеше над вода и суша. Средната класа с налудничава инертност чакаше участта си, чакаше да я помете безумният карнавал.

Делях с „генералските вдовици“ смехотворното си и омразно богатство, носех на наемодателя маргарин за подарък, за което той покорно и плахо ми благодареше и го приемаше, тъпчех пруския министър-председател с пури. Всичко това бе неописуемо противно и за наблюдателите, и за участниците. И в това време минаваше младостта ми, онова необикновено, възторжено време, когато няма пречки, сякаш природните и икономически закони са загубили валидността си, и всичко това по цял ден се озвучаваше от музика, негърска музика. Газехме из хартиената смет, чиито мръсни вълни помитаха всички човешки ценности и би трябвало да се срамуваме, че живеем; но животът по-скоро ни харесваше… Зимата премина в замаян полусън, витаехме над катастрофата и не изпитвахме съзнание за вина. Берлин, отчаяният и умопомрачен Берлин, се разхубави през тази жестока зима. Електрическите гирлянди на нощните балове искряха. Събрани в орди всяка нощ преброждахме берлинските програми. Всички се „забавляваха“, сякаш предусещаха гибелта си, немската младеж честваше по улиците безкраен любовен празник, родителите се бяха провалили и то тъй срамно и непонятно, че не смееха дори да се защитят. Всяка нощ се прибирах у дома, в покоите на генералските вдовици, с нова любима и когато призори се запознавахме и сбогувахме, дъщерите на пропадналата средна класа ми даваха телефонния си номер, но кой ти обръщаше внимание на тези нощи и любови? След такива нощи се събуждах в спалните на апартаменти в западния градски квартал, в непознат салон и с непозната дама, с господарката на дома в обятията си; предишния ден не я познавах, но още повече не я познавах следващата нощ. Вероятно така вилнее град в смъртна уплаха пред чумата. И над тази чума, донякъде заразен, но с ненакърнимо усещане за сигурност знаех, че за мен в тази зима осъмват празничните дни на младостта. Не изпитвах срам, не чувствах вина.