Изповедите на един буржоа
- Автор: Мараи Шандор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мартин Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изповедите на един буржоа». Краткое содержание книги:
Но мога ли да зная каква е била всъщност? Тук трябва да разбуля тайните на хора и отново и отново отстъпвам пред непостижните тайни на „действителността“. Върху тези страници ще се отронят сенките на онези люде, мъже и жени, за които мисля, че с дума или усмивка по един едва доловим начин, както душата въздейства на друга душа, са оформили нещо у мен. От паметта ми безследно, без да оставят следа са отпаднали значителни периоди от време. По свой начин, вярно, като някое дете, аз също „преживях“ войната, революциите; но това време с цялата си „историческа“ наситеност се е прецедило без следа през мен; очевидно не съм имал общо с него, трябвало е да следя други неща. От войната смътно си спомням, когато ме повикаха войник, заболяването, от революцията пред мен просветват само няколко лица, но те никак не са „революционни“; Ерньо означаваше за мен войната, романтичният ми вуйчо, който си идваше и заминаваше на война като на екскурзия, и понякога изказваше и мнение за това световно събитие. Бях на седемнайсет години, когато ме взеха войник, криво-ляво някак се справихме с военния изпит за зрелост, вече откарваха съучениците ми надолу към Изонцо, където шестнайсет от тях бяха изтребени начаса; аз самият, заедно с Йодьон, когото вече бяха разпределили в походната рота, кретах по болници; сетне гледахме революцията и чакахме мига, когато най-сетне ще можем да пътуваме в чужбина… Без съмнение и аз преживях тези „исторически времена“; но спомените ми от „историческия“ период на войната и революцията се утаиха в няколко човешки лица, от това време светлеят очертанията на един картоиграч, един поет и една лекарка-морфинистка… Очевидно у всеки вечно съжителстват два вида световна история; чувствам своята за по-важна от онази другата, засенчила ме с фаталността си.
Какво знаем за човек, чиято усмивка ни е озарила за миг? „Опознаването“ е сложно и опасно начинание и резултатите му най-често са елементарни. За актрисата зная само, че беше винаги в добро настроение и знаеше извънредно много за мъжете, за „живота“… Познаваше с женски ум суровия материал, който повечето истински жени знаят, а мъжете са тъй горди, ако го познават откъслечно! Всяка сутрин я чаках на един завой в заснежения „Тиргартен“; пристигаше от час по езда с мъдра усмивка и с някаква много пряма, много искрена жизнерадост в усмивката, в жестовете, в погледа си; тази радост от живота ме очароваше. Беше много скромна и много взискателна. По свой начин — забелязах го едва по-късно — предпазливо и нежно ме учеше на онзи сложен етикет, който изисква самодисциплина в „светския живот“. Беше забелязала, че съм възпитаван строго; стараеше се да смекчи категоричността на жестовете и мнението ми, както режисьор — непохватността на млад актьор. В нейната компания разбрах, че истинската изисканост, единствената възможност за човешко съжителство е друга и по-сложна, отколкото ме бяха учили у дома и в училищния пансионат. „Дисциплината“, към която ме бяха привикнали като дете, беше примитивна; с красивите си и леки ръце актрисата се стараеше да стопи принудата на тази примитивна дисциплина. Научи ме, че истинската изисканост не е, да отидем точно на минутата на някоя среща, за която нямаме желание; по-изискано е да задушим безпощадно още в зародиш възможността за неприятната среща… Научи ме, че без жестокост никога не можем да сме свободни и вечно ще бъдем в тежест на другарите си. Научи ме и на това, че дори и да прояви грубост, човек никога не бива да е неизискан; можем да ударим някого през лицето, но не бива да го отегчаваме и не е изискано да се симулира обич там, където очакват много по-малко от нас.
Вечер ходехме на театър. Отивах при нея, в нейния салон, към седем часа; големият хотел криеше живота на това фино и мило същество със своите заглушители и изкуствени димни завеси. Щом играеше — играеше несъвършено все големи роли –, я придружавах до вратите на театъра и я изчаквах в съседното кафене; винаги страдах физически, че жената, която ме бе дарила с приятелството си, бе несъвършена в своята професия. В свободните й дни отивахме в театрите на Райнхардт; тя смяташе, че не си заслужава да ходим другаде; и понякога гледахме една и съща пиеса четири-пет вечери подред. За личния й живот не узнах никога нищо. По-късно се омъжи за някакъв богаташ. Понякога ме канеше на обяд, сервираха обяда в нейния салон и на масата винаги седяхме само трима. Не обичаше жените. Канеше за „трети“ известни писатели, немски аристократи, много богати банкери или нашумели политици. И когато гостът си тръгнеше, със съучастническа щедрост ми поднасяше „суровия материал“ — тайните на оттеглилия се, къде и с кого живее, какво го боли, какво има и какво няма, какво би желал. На тези обеди полека опознах другия Берлин, който фигурираше на първите страници на вестниците, когато неговите знаменитости претърпят голям провал или пожънат голям успех; има хора, които никога не стават новина на деня.