За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
– И ти си готова да се жертваш в името на науката? – попита плахо Лени.
– Надявам се да нямаш нищо против – смигна му Невена и добави: – Защото аз дори те харесвам.
Публикации:
1. Алманах „Български фантастични ваяния“ – „ЕГИ“, 2004 г.
2. Сборник „Икосаедри“ – „Аргус“, 2005 г.
Фабрика за кукли
Стефан Кръстев
Когато я взехме, беше три килограма и осемстотин грама. Дори изключена, се самоактивираше нощем. Плачеше – дъщеря ми или аз трябваше да ù сменяме пелените и да я люшкаме. Огладнееше ли, малката само трябваше да я притисне в гърдите си и да се държи, все едно че я кърми – и тя спираше да плаче.
След месец пълзеше от ъгъл до ъгъл из стаята. Опитваше се да се изправи на крака, издавайки нечленоразделни звуци. Падаше и се хилеше, или се разплакваше. По мимиките ù се разбираше, че има предпочитания към една или друга бебешка каша, към един или друг човек. Обичаше да я люлея и да заспива в ръцете ми. Дишаше и имаше пулс.
Напишкваше се като всяко дете и растеше като всяко нормално дете.
Беше прототип от моята фабрика за кукли.
Очаквах препятствия от институтите и обществеността с вземане на разрешение за масовото им производство, но мениджърите, служителите ми от връзки с обществеността и от рекламата явно си вършеха добре работата.
С нетърпение се очакваше да започне продажбата на куклите.
Имаше обаче технически проблеми. Куклите растяха прекалено бързо. Достигаха за месец и половина възрастта, отговаряща на три години. На която трябваше да бъдат дезактивирани. Преценили го бяхме съвместно с екип от психолози, социолози и педагози. Налагаше се, за да не се задълбочи привързаността на детето. Освен това научно още не бяхме подготвени да създадем изкуствени личности, за да си позволим и производството на кукла, достигаща възрастта, на която характерът има по-дълбоки прояви.
Бяхме предвидили, като достигне куклата три човешки години, да заспи и повече да не се събуди. Не умираше като истинско дете, не изгниваше плътта, а имитацията на живата плът изчезваше. Кожата губеше пластичност, втвърдяваше се, ставаше гладка и хладна, заприличваше на обикновена, от най-евтините, пластмасова кукла. Лицето губеше израз, очите – блясък, миглите ставаха обикновени найлонови нишки. Ароматът от косите изчезваше и личеше, че са изкуствени.
Куклата оставаше като кукла. При това по-красива от всички останали, правени до този момент. Показваше на детето, че всичко е било игра, че никога не е била живо същество или истински приятел, но е открила какво значат те.
Щяха да са полезни за възпитаване на бъдещи родители у подрастващите.
Идеята ме водеше и в последните месеци живеех в проекта. Забравих, че аз самият съм самотен баща и имам истинска дъщеря, а не кукла.
Забавянето натовари допълнително бюджета. Имаше опасност проектът да пропадне, но нещо все ме спираше да пусна на пазара кукли, които само след месец и половина стават на три, на другия ден се превръщат в съвсем обикновени кукли, а са стрували половингодишен среден доход.
Ангажирах момичета да гледат малката ми дъщеря. Плащах им добре, заслужаваха го, но ми се стори, че тя расте твърде бързо. Като сгрешените кукли…
– Нямам друга жена в живота си, мило…– рекох ù една вечер, стиснал дланите ù в своите. – Само ти си ми и ти понасяш с мен тежкия момент. Ако нещата не тръгнат, вече с теб няма да сме богати. Бедни ще сме. Много бедни. Но успея ли, а туй е много вероятно, с твоя подкрепа ще съм го постигнал и всичко ще имаш от мен.
– Искам първата кукла!
Засмях се и я целунах.
– Твоя е. Предварително беше замислено.
Усмихна се и ме прегърна.
– Чакам я с нетърпение, тате…
Изпитах объркано усещане – това някога съм го преживял. Само след минути се досетих. Така ме прегърна майка ù някога, когато чакахме нея. „Чакам я, чакам я с нетърпение…тате!“ Завърши с шеговитото обръщение, защото не можеше да си представи, че ще съм баща – та аз си бях все още дете.
Задавих се от болка. Изживявах го отново. А след болката ме изпълни нечовешко озарение и сила. Организирах се по-добре от всякога, а еуфорията ми зарази и останалите в екипа. Всички давахме всичко от себе си и очаквахме децата си.
И ето – прототипът беше вкъщи.
Снимах дъщеря си в рекламен клип с мотото: „Най-младата майка!“.