За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
На третия ден хвана натясно в кафенето завеждащата Личен състав – която също му дължеше отдавна куп услуги – с намерението да измъкне от нея къде е регистрирана секретарката на шефа. Вместо това от нея научи, че Невена е напуснала института още два дена преди конференцията.
Тогава реши, че нищо повече не го задържа тук.
Обади се от служебния телефон в Германия. Не му пукаше дали го подслушват. А когато решат да му предявят сметката за международния разговор, той щеше да е далеч. Малко ли безплатни услуги бе направил на института. Нека платят поне тази му прищявка.
Швабата му каза, че ще му изпрати необходимите покани за визи, както и билети, така че може да замине за Швейцария веднага щом ги получи и уреди формалностите. И да не се безпокои – на гарата в Монтрьо ще го чака човек, когото познава.
Гарата бе стара и неугледна. Такива бяха традициите в Швейцария, а още по-немислимо бе да се харчат пари за ненужната им промяна.
Толкова имаше нужда от почивка, че проспа почти цялото пътуване – първо със самолет до Цюрих, после с влака до Монтрьо. И едва преди да слезе, се запита кой ли щеше да го чака. Някой от опонентите му по време на разгорещената дискусия в София? Някой незнаен поръчител, когото познава от друга конференция и който всъщност го е накиснал за тази работа?
Стъпи на перона почти като продължение на огромния си куфар, като същевременно се опитваше да не настъпи дългия си шлифер. Когато най-сетне изправи глава, в първия миг си помисли, че още не се е измъкнал от съня си.
Пред него стоеше и му се усмихваше мило – сякаш ни лук яла, ни лук мирисала – Невена. Ако действително се казваше така.
– Коя си ти? – зададе той въпроса си направо, като спести размяната на приветствия, в чиято искреност не бе сигурен.
– Знаеш много добре: Невена.
– Това ли е истинското ти име?
– Да – засмя се тя. – Не ти ли се нрави?
– Напротив – Ленин също се усмихна. – То ми харесва, за разлика от някои други неща, чиито имена все още не знам.
– Излишно е да ти искам прошка в момента, Лени.
– Защо? Смяташ, че няма да ти я дам ли?
– Не, но няма да си убеден, че я заслужавам – Невена го погледна в очите по познатия му обезоръжаващ начин. – Не и докато не ти разкажа някои неща, не ги назова с истинските им имена, за да ги разбереш. – Петров мълчеше и тя допълни: – Доколкото те познавам, предполагам, че би искал да ги научиш час по-скоро.
– Тук ли ще ме запознаеш с тях?
– Не, бих оставила този сериозен разговор за довечера, в по-приятна обстановка.
– За да ти е по-лесно да ме предразположиш ли?
– Слушай, ако трябваше да те сваля, за да изпълня задачата си – изведнъж лицето на Невена придоби сериозно изражение, което никога не бе виждал – може би щях да го направя, и то без да ми мигне окото. Докато аз се борех именно с обратното, защото те харесах и не желаех да намеся чувствата си, или ако не се лъжа – чувствата и на двама ни.
– Разбирам…
– Нищо не разбираш! – очите ù блеснаха. – Надявам се обаче, че ще разбереш, ако имаш желание и търпение. – После въздъхна и прошепна: – Все още ми дължиш една целувка…
– Ще ми позволиш ли… тук и сега…
– Да! – и без да чака, тя го целуна, този път по устните. – Хайде да вървим!
– Къде отиваме?
– Може да се настаниш при мен – най-малкото ще работим заедно тъй или иначе – предложи Невена. – А в случай че не искаш, запазила съм ти хотел.
– Заведи ме където ти избереш!
– Значи все пак ми имаш доверие след всичко?
Лукавите пламъчета в очите ù го накараха само да се усмихне още по-широко.
Притихналото езеро и надвисналите над него Алпи представляваха особено красива гледка, но за Ленин по-изкусително бе лицето на Невена. Роклята ù – този път тъмносиня като водите му след здрач и съвсем подходяща на цвета на очите ù – бе строго елегантна. И екстравагантната не беше никак лоша, спомни си той. Свещта на масата бе само една – бяла, висока и остра, но все пак достатъчна за играта на огъня в очите на жената, която успя да промени живота му. Готов бе да приеме този факт като нещо естествено, дори необходимо, макар и недотам очаквано или желано – поне не и в този момент. Само не разбираше защо. Защо по този начин? Защо научната му работа, кариерата му трябваше да се преплетат така с развитието на личния му живот? Вече не знаеше какво го очаква в бъдещето.