За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
– Доктор Петров – висок и възпълен мъж с мръснорусолява коса пръв започна на завален от неизплюта дъвка английски – доколкото разбрах от колегите ви, вашата теория за случайността е в по-напреднала фаза, отколкото я представяте тук. Можете ли да ни кажете кога и къде бихме могли да научим повече за нея?
Едва ли някой от института би раздухвал скандалната му тема, още повече пред чужденци. Откъде знаеше тогава американецът – че какъв друг можеше да е, ако се съди по външния му вид и директната му атака право в целта? – че съществува различна версия на доклада му?
– Ще говоря с организаторите да ни предоставят някоя малка зала за следобед – предложи Ленин, като се надяваше, че Кузманов никога не би допуснал това.
– Знаете ли, мосьо Петров – обади се дребен французин с остър нос – много е интересно сравнението ви с типичната за природата хармония и симетрия. Може ли да споделите какво ви насочи към него в съвременните сложни компютърни системи? Както и да дадете, разбира се, някои примери от вашата практика.
– Ще отнеме доста време. Нека го оставим също за следобедното обсъждане – измъкна се докладчикът.
– Хер доктор, моля предварително да ме извините, че ще се позова на слухове – започна блондин, чието сако едва побираше немското му бирено шкембе.
Ленин настръхна – какъв ли ще да е въпросът, след като човекът предварително заявяваше, че ще прекрачи границата на приличието?
– Случайността също се поддава на статистически наблюдения, а вие не приведохте никакви данни – продължи едрият шваба. – Изнесохте ни просто една приказка, която можем да съпоставим само с известния ваш прийом, наречен „да излъжем системата“. Вярно е, че интуицията не подлежи на систематика, но не забравяйте, че нейната основа – известни са ни вашите обширни и задълбочени познания в областта на информатиката – играе важна роля за направляване на тъй наречената случайност. Затова бих…
Петров не го слушаше. Беше забелязал дама с тъмни очила и възтъмна, почти черна коса, седнала до германеца. Макар външно да нямаше видима прилика, интуицията му подсказа, че може да е Невена – маскирана, за да не я разпознае веднага. Кръвното му се вдигна стремглаво. Да му се подиграва ли бе дошла? Само да му падне в ръцете, като дойде в института! В същия миг го осени друга мисъл: откъде знаеха за истинския му доклад и американецът, и германецът, че може би и всички други, напиращи да зададат неудобните си въпроси? Откъде, ако не от нея? От копието на файла, което ù даде? Толкова настойчиво го молеше първа да прочете откритието му! За кого работеше? За нечие чуждо разузнаване? Май много я биваше в икономическия, научния, както и всякакъв друг шпионаж.
Тогава реши да направи опонентите си на пух и прах, пък каквото ще да става.
Конференцията бе отминала, ала напрежението в института не спадаше. Директорът избягваше Петров, Кузманов никакъв не се вясваше, мрежата се бе сринала, но никой не смееше да извика „майстора на лъжата“. Ленин се носеше като черен облак – не само заради предателството на колегите си и най-вече на Невена, а в резултат на собственото си безсилие да поправи нещата. Времето не можеше да бъде върнато назад. Не съжаляваше за напразните си опити да убеди участниците в злополучния научен форум. За него нямаше значение вярват ли или не на безумната му на пръв поглед теория. Достатъчно му бе, че той сам се убеди в нея. А това стана, докато се мъчеше да се защити – зрънце по зрънце използваните от него факти и заключения му позволиха да си състави точна картина на истината. Лъжата във все по-задръстени компютърни системи из цял свят бе не само практика, а жива необходимост. Единственият проблем се състоеше в това, че явно никой освен него не желаеше да го признае. Още по-малко публично. Петров бе хвърлил ръкавицата на научното предизвикателство и сега бе ред на света да му отвърне. Ако може. Ако смее.
Още същата вечер след скандала, последвал дискусията на доклада му, я потърси у дома, но тя отново не вдигаше. Възможно бе телефонът да е изключен. Отиде до апартамента ù малко преди полунощ, прозорците бяха тъмни, обаче Ленин пробва звънеца. Никой не му отвори.
На следващия ден измъкна от компютъра на Личен състав телефона, за който Николова бе казала, че е на майка ù. Отговори му възрастна жена, която каза, че не познава никаква Невена, че живее сама и никога не е имала деца. Тогава той се обади в телекомуникационната компания, откъдето му заявиха, че нямат такъв абонат. После разпита съседите, които му обясниха, че жилището е празно от почти две години, след като собствениците заминали на гурбет в чужбина. Те също не познаваха нито Невена, нито някаква си Николова, а той нямаше у себе си снимка, за да разбере поне дали някога са я виждали наоколо.