За спасяването на света

Седмица преди куклата ни да отпразнува първия си рожден ден, първата серия нейни сестри излезе на пазара и не достигна. Наричаха ги: „най-невинния член от семейството“, „какво е да имате млади внуче“, „любовта, която сте нямали като дете“, „милата електроника“ и още, и още, и още…

Момчетата от рекламата добре си бяха свършили работата и бързо излизах от дефицита.

Втората серия беше не по-малко успешна. Преди третата имаше саботаж срещу завода. Млад фанатик поставил седем взривни механизма, едва не разруши всичко, но имахме късмет, че не знаеше слабите места на сградата. Пораженията ни забавиха за месеци.

По-опасен взрив в общественото мнение предизвика призивът на младежа, поставил бомбите, че това са рожби на разума и на дявола, щом не са сътворени от Господа, по негов образ и подобие. Чудовища са. Гавра с естеството и природата. С промисъла.

Наложи се лично да се срещам с него и да му обяснявам технически параметри и задачи. Отношенията ни бяха следени зорко от медиите и когато убедих момчето, че не сме имали намерение, нито сме създали нов Франкенщайн, а една играчка, загубите ни от действията му се превърнаха в ползи.

Говорехме с часове. Между философските му и религиозни възгледи разказваше много отегчителни подробности от ежедневието си.

Превърнах се в изповедник, на когото казваше всичко, но не бих успял нито да го изтърпя, нито да го спечеля, ако не виждаха очите ми как малката и още по-малката растат.

Изпълваха ме с вдъхновение. Чувствах се и родител на две деца, и млад баща, и дядо. Понякога в прилив на възторг – и като дядо на цялото човечество, но преди да е помрачила разума ми мегаломанията, намирах достатъчно чувство за хумор да се надсмея над себе си. Съвсем обикновен човек си бях, само много щастлив с двете си щерки. Едната – плод на любовта ми, другата – на труда ми. И имаше мъдрост и хармония в това, че рожбата на труда ми става рожба на рожбата на любовта ми. И расте и се развива като нейна.