Аз, вещицата

— Merces — промълви той и веднага пъхна чашата под носа си в приятно очакване.

В друга подобна гарафа бе налята леденостудена вода, от която Март сипа в друг бокал и ми го подаде. Наля и димящ чай, който веднага познах, че е от „Мариаж Фрер“ в Париж. Очевидно Матю бе разгледал шкафовете ми, докато съм спала, и е бил доста конкретен в указанията за покупки. Март добави гъста сметана в чашата ми, преди да успея да я спра, а аз погледнах предупредително Матю. Имах нужда от съюзник. Но бях прекалено жадна, за да обръщам внимание. Той се облегна блажено назад и отпи от виното.

Март свали още неща от подноса — сребърни прибори, сол, пипер, масло, конфитюр, препечена филийка и златист омлет със свежи подправки.

— Merci, Март — казах с искрена благодарност.

— Яж! — нареди ми тя и този път се прицели с кърпата в мен.

Изглеждаше доволна от ентусиазма, с който лапнах първата хапка. След това подуши въздуха. Намръщи се и изсумтя отвратено към Матю, преди да се отправи към камината. Чу се драсване на кибритена клечка и сухите дърва започнаха да пукат.

— Март — протестира Матю, като се изправи с чаша в ръка. — И аз можех да го направя.

— Студено й е — промърмори жената, очевидно ядосана, че не се бе сетил да свърши тази работа, преди да седне на масата. — А ти си жаден. Аз ще запаля камината.

Само за минути огънят пламна буйно. Макар че не можеше да стопли огромното помещение, поне пречупи въздуха. Март си изтупа ръцете и стана от пода.

— Тя трябва да поспи. Подушвам, че е уплашена.

— Ще спи, след като се нахрани — заяви Матю и вдигна дясната си ръка в знак, че обещава да се погрижи. Март го гледа дълго време, след това му размаха заплашително пръст, все едно бе на петнайсет години, а не на петнайсет века. Накрая невинното му изражение успя да я убеди. Излезе от стаята и старите й нозе уверено поеха надолу по стръмните стълби.

— Окситанският е езикът на трубадурите, нали? — попитах, след като икономката си тръгна. Вампирът кимна. — Не знаех, че се говори толкова на север.

— Не сме чак толкова на север — уточни Матю с усмивка. — Някога Париж е бил просто незначителен граничен град. Тогава повечето хора са говорили окситански. Възвишенията държали северняците и езика им на разстояние. Дори и днес хората са подозрителни към чужденците.

— И какво означават думите? — попитах.

— „Ти си дървото и клонът — преведе той, впил поглед в пейзажа, който се откриваше през близкия прозорец, — на които зрее плодът на удоволствието.“ — Поклати тъжно глава. — Март ще си тананика цял следобед тази песен и ще подлуди Изабо.

Огънят се разгаряше все повече и пръскаше топлина, от която започна да ми се приспива. Когато приключих с яйцата, вече ми бе трудно да си държа очите отворени.

По средата на прозявка, от която щеше да ми се откачи ченето, Матю ме вдигна от стола. Прегърна ме и ме пое на ръце, а аз започнах да протестирам.