Аз, вещицата

Изабо сви рамене.

— Разбира се, Матю — промърмори тя с престорена искреност.

— Ела да те настаня — обърна се Матю към мен с по-топъл глас.

— Ще донеса храна и вино — предложи Март на развален английски.

— Благодаря — отвърнах й. — И на теб също, Изабо, че ме прие в дома си. — Тя изсумтя и оголи зъбите си. Надявах се, че това е усмивка, но също така се боях, че не е.

— И вода, Март — добави Матю. — Храната пристига тази сутрин.

— Част от нея вече пристигна — обади се майка му. — Треволяци. Чанти със зеленчуци и яйца. Не постъпи добре, като поръча да ги докарат тук.

— Даяна трябва да яде, маман. Доколкото знам, нямаш много истинска храна в замъка. — Дългият фитил на търпението на Матю вече изгаряше заради събитията от последната вечер и сегашното хладно посрещане.

— Аз пък имам нужда от прясна кръв, но не очаквам Виктоар и Ален да я носят от Париж посред нощ. — Изабо изглеждаше много доволна от себе си, когато коленете ми се подгънаха.

Матю въздъхна раздразнено и ме хвана за лакътя, за да не падна.

— Март — започна той, като нарочно пренебрегна Изабо, — можеш ли да занесеш горе препечена филийка, яйца и чай за Даяна?

Икономката местеше поглед между Изабо и Матю, все едно седеше на централната трибуна в Уимбълдън. След това се засмя.

— Oc — отвърна тя и кимна ведро.

— Е, с вас двете ще се видим на вечеря — заключи спокойно Матю. Усетих четири ледени отпечатъка по гърба си, докато жените ни гледаха в гръб как се отдалечаваме. Март каза нещо на Изабо, което я накара да изсумти, а Матю се усмихна широко.

— Какво каза Март? — прошепнах аз. Много късно си спомних, че почти няма разговори, независимо дали се водят шепнешком или с крясъци, които всички в къщата да не могат да чуят.

— Че сме хубава двойка.

— Не искам Изабо да ми е сърдита през цялото време, докато сме тук.

— Не й обръщай внимание — посъветва ме в добро разположение на духа. — Само лае, но не хапе.

Влязохме в дълга стая с огромно разнообразие от столове и маси от най-различни стилове и периоди. Имаше и две камини, а над едната бяха нарисувани рицари в пълно бойно снаряжение, кръстосали копията си, без да пролеят капка кръв. Стенописът бе дело на същия романтичен и пълен с въображение ентусиаст, който бе изрисувал и преддверието. Две врати водеха към друга стая, чиито стени бяха покрити с лавици за книги.

— Това ли е библиотеката? — попитах и веднага забравих враждебността на Изабо. — Може ли да видя копието на „Aurora Consurgens“?

— По-късно — каза твърдо Матю. — Първо ще хапнеш, а после ще поспиш.

Поведе ме към друго извито стълбище през лабиринта от старинни мебели. Личеше му, че се движи с лекота, защото познаваше мястото отдавна. Аз обаче вървях по-внимателно, блъснах се в скрин с извита предна част и накарах една порцеланова ваза да се заклати. Когато най-накрая стигнахме в подножието на стълбището, Матю се спря.