Аз, вещицата

Кацнахме на частната писта на оживеното регионално летище. Паспортите и другите ни документи бяха проверени от служител с отегчен вид, който се оживи моментално, щом прочете името на Матю.

— Винаги ли пътуваш по този начин? — Беше далеч по удобно, отколкото с редовен полет през лондонското летище „Хийтроу“ или парижкото „Шарл дьо Гол“.

— Да — отвърна той без извинение или притеснение. — Само когато пътувам, съм истински благодарен, че съм вампир и имам пари за пилеене.

Матю се спря зад един огромен рейнджровър и извади връзка ключове от джоба си. Отвори задната врата и натовари багажа ми. Рейнджровърът не беше луксозен колкото ягуара, но наваксваше с мощност. Все едно пътувахме с бронетранспортьор.

— За какво ти е такава голяма кола във Франция? — попитах, докато се взирах в идеално гладкия път.

Матю се засмя.

— Още не си видяла къщата на майка ми.

Пътувахме на запад през красивата провинция с разкошни замъци и стръмни планински склонове. Във всички посоки се простираха поля и лозя и дори под стоманеносивото небе всичко сякаш бе запалено от цветовете на есента. Знак сочеше пътя към Клермон-Феран. Не може да е съвпадение, помислих си аз.

Матю продължи на запад. Забави, зави по един тесен път и спря. Посочи в далечината.

— Ето — каза той. — Сет-Тур.

Измежду меките хълмове се издигаше високо плато, на което се виждаше централна каменна кула, заобиколена от по-малки. До портата на стража стоеше друга постройка. Това не бе красив приказен замък, в който се провеждат балове на лунна светлина. Сет-Тур беше крепост.

— Това ли е домът ти? — попитах и затаих дъх.

— Това е домът ми. — Матю извади мобилния си телефон от джоба и набра. — Маман? Почти пристигнахме.

Чу се как някой казва нещо в другия край на линията, а след това затваря. Матю се усмихна кисело и се върна на пътя.

— Тя ни очаква, така ли? — попитах, като едвам успях да овладея гласа си да не трепери.

— Да, очаква ни.

— И няма нищо против? — Не зададох истинския въпрос: „Сигурен ли си, че можеш да заведеш вещица в дома си?“. Но нямаше нужда да го правя.

Матю не откъсваше поглед от пътя.

— Изабо не обича изненадите като мен — каза той спокойно, докато завиваше по някаква козя пътека.

Минахме покрай редици от кестени и се заизкачвахме към Сет-Тур. Промушихме се между две от седемте кули и поехме през калдъръмения вътрешен двор към централната сграда. Отляво и отдясно имаше лехи и градинки, а после навлязохме в гора. Вампирът паркира колата.

— Готова ли си? — попита той и се усмихна сияйно.

— По-готова не мога и да бъда — смотолевих притеснено.