Аз, вещицата

Най-интригуващите предмети в помещението бяха тези, които Матю бе решил да запази от предишните си животи. Картина на Вермеер бе качена върху една библиотека. Изглеждаше ми непозната, не бе една от популярните творби на художника. Човекът на нея ужасно приличаше на Матю. Над камината висеше толкова голям меч, че само вампир би могъл да го вдигне. В един ъгъл видях доспехи с размерите на Матю. Срещу тях на дървена стойка висеше скелет, чиито кости бяха вързани с метална жица, приличаше на струна от пиано. На масата до него имаше два микроскопа, изработени през седемнайсети век, освен ако не се бях заблудила. В ниша на стената бе окачено разпятие, украсено с големи червени, зелени и сини камъни, както и поразително красив барелеф на Дева Мария.

Снежинките от погледа на Матю се посипаха по лицето ми, докато той ме наблюдаваше как разглеждам вещите му.

— Това е музей на Матю — казах тихо. Знаех, че зад всеки предмет тук има история.

— Просто кабинетът ми.

— Къде… — подех, но вместо да довърша, посочих микроскопите.

— По-късно ще ти кажа — отвърна той. — Имаш да изкачиш още трийсет стъпала.

Поведе ме към дъното на стаята, където се намираше друго стълбище. То също се виеше нагоре към небесата. След трийсет бавно изкачени стъпала застанах пред друга кръгла стая с огромно легло от орехова дървесина с балдахин. Високо над него се виждаха оголени подпорни греди, които поддържаха медния покрив. До стената имаше маса. Видях камина и няколко удобни кресла пред нея. Насреща открехната врата показваше грамадна вана.

— Прилича на ястребово гнездо — казах и надникнах през прозореца. Матю бе гледал този пейзаж през същите прозорци през Средновековието. Помислих си за другите жени, които е водил тук преди мен. Сигурна бях, че не съм първата, но не са били и чак толкова много. Около замъка витаеше усещане за самота.

Матю ме приближи и погледна през рамото ми.

— Харесва ли ти? — Усетих дъха му върху ухото си. Кимнах.

— Откога е? — попитах, защото не можех да потисна любопитството си.

— Тази кула ли? — уточни той. — Отпреди около седемстотин години.

— А селото? Знаят ли там за теб?

— Да. Също като вещиците, вампирите са по-добре защитени, когато са част от общество, което знае какви са, но не задава прекалено много въпроси.

Поколения от семейство Бишъп бяха живели в Мадисън без никой да вдига шум около тях. Също като Питър Нокс, и ние се криехме пред очите на всички.

— Благодаря, че ме доведе в Сет-Тур — казах. — Тук наистина изглежда по-безопасно, отколкото в Оксфорд. — Въпреки Изабо.