Без светлина [bg]

Разликата между тях и Калатис е, че той никога не действа в екип. Сякаш само той си знае какво върши и движенията му могат да бъдат проследени единствено чрез помощниците му в Щатите и Латинска Америка, избраните от него места за оттегляне.

Между 1985 и 1989 година Калатис е бил виждан с най-различни особи, много от тях с тъмна репутация в света на разузнаването и шпионажа: Майк Харари, бивш сътрудник на „Мосад“, станал дясната ръка на Мануел Нориега в Панама, търгуващ с информация, оръжия (участник в аферата „контри“), наркотици и смърт; Песач Бен-Ор, милионер, търгуващ с израелско оръжие, със седалище в Гватемала, въоръжил тамошната дясна армия и ескадроните на смъртта и също подпомогнал „контрите“ с оръжие; Роб Джармън, американски фермер в Коста Рика, с тесни връзки с ЦРУ, използвало самолетната писта в ранчо на Джармън за транспортиране на оръжие за „контрите“; Рафаел Сезар, мексикански адвокат — милионер, свързан с колумбийските картели; Амирам Нир, съветник на Шимон Перес по антитероризма от 1985 до 1988 година и ключов участник в аферата „Иран-контри“ (след напускане на правителствения си пост при Перес Нир загадъчно загива през ноември 1988 година, когато неговият „Чесна Т210“ се разбива в Мексико, а там според слуховете е обсъждал „пазара на авокадо“); Брод Страсър, южноафрикански индустриалец, също притежаващ къща в Богота и кафени плантации в колумбийските Източни Кордилери; Лий Мериам, американски бизнесмен, считан за основния снабдител с химикали за преработващите лаборатории на картелите.

Списъкът беше дълъг и любопитен и не хвърляше пряка светлина върху самия Калатис или върху дейността му през тези години. Нямаше сведения за делови връзки, с която и да е от тия личности; знаеше се само, че е бил виждан с тях.

Той нямал видим доход, макар че притежавал банкови сметки с неустановени суми в Швейцария и Люксембург.

След подзаглавие „Непотвърдено“ бе написано: „Предполага се, че някъде около 1989 година Калатис може би е закупил второ жилище в района на Хюстън. Оттогава се носят слухове, че пътува понякога между Богота и Хюстън с частния си самолет, «Десолт Фолкън», регистриран на името на неговия пилот, бивш израелски военновъздушен инструктор, вероятно работещ за Калатис от средата на 1980-те години“.

Тази привидно незначителна информация беше последното сведение. След това следваше една страница с двадесет и три реда кодирани източници. И после имаше тънък плик. Грейвър извади от него три снимки. Първата беше на Йозеф Равив през последната му година в израелската армия. Беше в униформа и носеше слънчеви очила. Широкоплещест, с нахакана усмивка и цигара в ъгълчето на устата, той държеше „Узи“, застанал на върха на един хълм, под който се простираше гола, камениста равнина. Беше сниман през 1962-та, на двадесет и шест години. Нямаше никой друг на снимката.

На втората фотография имаше само печат: „Буенос Айрес, 1980“. Равив седеше в кафене на улицата. Носеше спортно сако и риза, разтворена на врата, и пак беше със слънчеви очила. За осемнайсет години Равив бе придобил едрата фигура на мъж, наближаващ средна възраст, макар че беше доста атлетичен. Изглеждаше як и в добра форма, фотографът го бе уловил в профил, едната му ръка лежеше върху малката маса, с другата държеше кафена чаша, която току-що беше оставил или се канеше да вдигне. Беше сам и до лакътя му имаше сгънат вестник.