Щамът на Юда
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Щамът на Юда». Краткое содержание книги:
На другия край на света командир Грей Пиърс празнува Четвърти юли, без да подозира, че само след час в предния му двор ще се появи една красива убийца — стара негова позната, която държи в ръцете си първата улика към възможното лечение. Поел на плещите си съдбата на цялото човечество, Пиърс е принуден да обедини усилията си с жената, която неведнъж е искала смъртта му. Те поемат на удивително пътешествие — от венециански подземия, през византийски катедрали, до погълнати от джунглата руини — следвайки стъпките на най-легендарния мореплавател в човешката история — Марко Поло.
Но времето не е на тяхна страна, защото пандемията е на път да излезе от контрол. Преследвани по петите от безмилостен и налудничав враг, Пиърс и неочакваната му съюзница попадат в лабиринта на мистерия, заровена в мрака на Средновековието и в генетичния код на човечеството. И докато часовникът отмерва дванайсетия час, Пиърс разбира, че не може да вярва на никого — нито на странната жена до себе си, нито на най-близките си хора, защото всеки от тях би могъл да се окаже… Юда.
Грей изсумтя, но все пак взе фенерчето. Сейчан го пусна и почна да изтупва прахта от дрехите си. Все така приклекнал, Грей насочи лъча светлина към камерата под параклиса. И видя тъмен сводест вход.
Плъзна се от олтара и стъпи на пода, последван от Сейчан.
Вигор и Ковалски също се спуснаха в дупката.
Две пресичащи се арки поддържаха тавана на тясна камера, два пъти по-малка от параклиса горе. В задната стена беше вкопана ниска ниша, също вписана в арка.
— Loculi — каза Вигор. — Гробница.
Върху голите камъни в нишата лежеше тяло, увито в бяло платно.
— Гробницата на Кокежин — продължи Вигор. — Намерихме я.
Приближиха се предпазливо и с почит. Трябваше да се убедят, че са прави. Вигор направи кръстен знак и замърмори молитва. После внимателно посегна към погребалния саван.
— Ако това нещо се размърда — прошепна с дяволски сериозен тон Ковалски, — аз изчезвам. Смятайте се предупредени.
Вигор не му обърна внимание, а почтително повдигна единия край на савана и промълви:
— Коприна.
Дръпна леко платното и нишата се изпълни с прах.
Пред погледите им се разкри горната част на череп, увенчана със златна диадема. Рубини и сапфири отразиха светлината на фенерчето. Диаманти засветиха сякаш със собствено сияние.
— Диадемата на принцесата — прошепна монсеньорът. Грей си спомни думите му, че диадемата била при Марко Поло на смъртния му одър. Ръката на Вигор потрепна.
— Изглежда, Марко Поло е пожелал диадемата да бъде върната тук след смъртта му. Дори е уредил тялото й да бъде преместено и пазено на тайно място, преди да намери тук вечния си покой.
Грей се пресегна и сложи ръка върху ръката на монсеньора.
— Третият „пайцу“… третият ключ. Времето им изтичаше. Грей смъкна савана… И Вигор ахна и отстъпи назад.
Дори Грей застина потресен.
Не само едно тяло почиваше под копринената плащаница.
В нишата лежаха два скелета, в прегръдка.
Грей си спомни разказа на Вигор за църквата „Сан Лоренцо“ — как Марко Поло бил погребан там през 1324, но при по-късна реставрация на църквата станало ясно, че тялото не е там.
— Открили сме не само гробницата на Кокежин — каза Вигор.
Грей кимна.
— А и гробницата на Марко Поло. Плъзна поглед по прегърнатите скелети.
Онова, което им е било невъзможно приживе, бяха постигнали в смъртта.
Бяха се събрали.
Завинаги.
Грей се запита дали и той ще открие някога такава любов. Това му напомни за майка му и баща му, за всичките трудности, през които бяха преминали заедно — първо инвалидността на баща му, после и деменцията. Но не се бяха отказали, въпреки изпитанията.
И сега някой трябваше да се погрижи за тях.
11:01
Вашингтон Пейнтър предпочиташе да е на място, но така само би забавил отряда за бързо реагиране. Затова седеше в комуникационния център на Сигма и следеше операцията по живата връзка. Сигналът се предаваше от камера, прикрепена към шлема на едно от момчетата.
Преди десетина минути бяха направили първия си истински пробив.
Цяла сутрин Пейнтър беше извивал ръце, за да проследи по най-бързия начин всички международни разговори от американска територия към мобилния телефон на монсеньор Верона. Грей беше споменал, че Амен Насър е звънял на Вигор. За да проследи този разговор, Пейнтър се изпокара с кого ли не, от ватиканската курия до директора на американската агенция за вътрешна сигурност. Покрай Сейчан поне можа да размаха големия коз — борбата с тероризма. Именно той му отвори врати, които иначе биха си останали здраво заключени.
Дори и така обаче нещата се проточиха. Но сега, почти по обед, вече знаеха откъде е бил проведен разговорът и отрядът чакаше заповедта му за нападение.
Той се наведе към микрофона.
— Тръгвайте.
Вратите на пикапа се отвориха с плъзгане. Образът от камерата подскочи и се разтресе. Отрядът приближаваше целта от няколко посоки.
Само след секунди момчетата връхлетяха сградата като буря.
Предната врата изхвърча навътре след един удар с преносимия таран.
Образът от камерата потъмня, когато „операторът“ последва колегите си в сградата. Отрядът се пръсна във ветрило.
Пейнтър чакаше.
Неспособен да седи повече, стана и опря юмруци на комуникационната конзола. Техници седяха вляво и вдясно от него и следяха мониторите, по които течеше сателитен обмен от Индонезия. Силна буря скриваше голяма част от района и затрудняваше издирването на отвлечения кораб. Пак тя беше принудила и повечето излетели от Австралия и Индонезия самолети временно да прекратят търсенето.
Липсата на напредък се отразяваше пагубно на Пейнтър. Страхът му за Лиза и Монк беше на път да осакати способностите му за точна преценка.