Щамът на Юда
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Щамът на Юда». Краткое содержание книги:
На другия край на света командир Грей Пиърс празнува Четвърти юли, без да подозира, че само след час в предния му двор ще се появи една красива убийца — стара негова позната, която държи в ръцете си първата улика към възможното лечение. Поел на плещите си съдбата на цялото човечество, Пиърс е принуден да обедини усилията си с жената, която неведнъж е искала смъртта му. Те поемат на удивително пътешествие — от венециански подземия, през византийски катедрали, до погълнати от джунглата руини — следвайки стъпките на най-легендарния мореплавател в човешката история — Марко Поло.
Но времето не е на тяхна страна, защото пандемията е на път да излезе от контрол. Преследвани по петите от безмилостен и налудничав враг, Пиърс и неочакваната му съюзница попадат в лабиринта на мистерия, заровена в мрака на Средновековието и в генетичния код на човечеството. И докато часовникът отмерва дванайсетия час, Пиърс разбира, че не може да вярва на никого — нито на странната жена до себе си, нито на най-близките си хора, защото всеки от тях би могъл да се окаже… Юда.
— Давай.
— Знам, че искаш да разгадаеш кода на обелиска. Но скоро ще кацнем и не е лошо да помислим къде точно на остров Ормуз ще търсим третия ключ.
— Мислех, че вече знаем това — каза Грей, отвори тефтера и почука с химикалката си по ангелския символ, който бяха открили на гърба на златния „пайцу“.
Бяха го сравнили с карта на острова и откриха, че черната точка бележи руините на стар португалски замък, построен близо век, преди да бъдат скрити ключовете. Във времето на разцвета си замъкът бил значима крепост на стратегическо място. Построен на стеснение в сушата и отделен с крепостен ров, той се издигал над град Ормуз, в близост до най-добрите пристанища в района. Сигурно се бе сторил подходящо място на ватиканските мистици, търсещи скривалище за ключ, който да не бъде намерен в продължение на векове.
Именно към руините на замъка отиваха сега.
Вигор кимна.
— Да, португалската крепост. Но моят въпрос беше защо отиваме там. Ако знаехме това, би било по-лесно да се ориентираме какво по-точно да търсим из руините на замъка.
— Добре. И откъде смяташ, че трябва да започнем? Вигор посочи през прозорчето до Грей. Островът вече се виждаше.
— Ормуз е бил важно търговско пристанище, междинна точка за търговията със скъпоценни камъни, подправки и роби. Достатъчно важно, за да нахлуят португалците през шестнайсети век и да построят своя крепост. А явно е бил достатъчно важен и по времето на Марко Поло, щом Кублай хан е изпратил девойка от семейството си да се срещне именно тук с бъдещия си жених.
— Кокежин, Синята принцеса.
— Било е чиста проба търговско споразумение. Всъщност персийският шах, на когото била обещана, починал още докато Марко и Кокежин били на път. Накрая тя се омъжила за сина му. Което също било брак по сметка. Самата тя починала три години след това. Според някой се самоубила, според други умряла от мъка по друг мъж.
Грей се обърна.
— Да не искаш да кажеш, че…
— Марко Поло се оженил чак след смъртта на Кокежин. А когато самият той умрял, в стаята му имало две съкровища. Златният „пайцу“, който му бил дал Кублай хан. И златна диадема със скъпоценни камъни. — Вигор го погледна многозначително. — Диадема, достойна за принцеса.
Грей се замисли. Представи си дългото двегодишно плаване на Марко из непознати води. Още е бил сравнително млад, когато е напуснал двореца на Кублай хан — към трийсетте. Кокежин е била на седемнайсет, когато напуснала Китай, и на деветнайсет, когато пристигнала в Персия. Лесно беше да си представи как се влюбват един в друг. Любов, чиято крайна точка е била Ормуз.
Грей разтри слепоочията си, но упоритото главоболие продължи да го мъчи. Спомни си кухата тухла със синята глазура по вътрешната повърхност, тайна, скрита в каменната грамада на Хагия София. Дали тухлата не символизираше и сърцето на Марко Поло, тайната му любов към Кокежин?
— Забравихме и друга улика — продължи Вигор и вдигна свитъка. — Разказът е бродиран върху коприна. Защо коприна?
Грей сви рамене.
— Коприната е била типична за Далечния изток, където е пътешествал Марко.
— Така е, но дали не символизира й още нещо?
Грей си спомни колко внимателно беше проучил Вигор свитъка, дори с помощта на лупа.
— Какво си открил? Монсеньорът вдигна свитъка.
— Тази коприна не е била нова, когато са бродирали текста върху нея. Била е изтъняла и с неравни краища. Открих по плата стари петна.
— Значи е била използвана.
— За какво е била използвана обаче? — каза Вигор. — Най-често — заради високата й цена и рядкост — са използвали коприната за покров, погребален саван на покойници с благородна кръв.
Вигор млъкна, вперил поглед в Грей. Той отново се сети за кухата синя тухла и бавно започна да проумява. В гласа му се прокрадна удивление.
— Мислиш, че може да е от погребалния покров на Кокежин?
— Възможно е. И ако съм прав, това ни подсказва какво трябва да търсим в стария замък.
Грей също вече се беше сетил.
— Гробницата на Кокежин.
16:56
Седнала до пилота, Сейчан виждаше острова като на длан, Хидропланът захождаше към тихия залив. Островът не беше голям, не повече от шест-седем километра в най-широката си част. В средата беше каменист и с множество възвишения, прорязани от оскъдни ивици зеленина. В по-голямата си част крайбрежието беше скалисто и нарязано от изолирани негостоприемни заливчета, превърнали се в територия на дребните контрабандисти. На север обаче склоновете на високите възвишения се спускаха към морето по-плавно. Тук зеленината беше повече, различаваха се правите ъгли на ниви и палмови горички, приютили в сърцето си малко селище.