Щамът на Юда
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Щамът на Юда». Краткое содержание книги:
На другия край на света командир Грей Пиърс празнува Четвърти юли, без да подозира, че само след час в предния му двор ще се появи една красива убийца — стара негова позната, която държи в ръцете си първата улика към възможното лечение. Поел на плещите си съдбата на цялото човечество, Пиърс е принуден да обедини усилията си с жената, която неведнъж е искала смъртта му. Те поемат на удивително пътешествие — от венециански подземия, през византийски катедрали, до погълнати от джунглата руини — следвайки стъпките на най-легендарния мореплавател в човешката история — Марко Поло.
Но времето не е на тяхна страна, защото пандемията е на път да излезе от контрол. Преследвани по петите от безмилостен и налудничав враг, Пиърс и неочакваната му съюзница попадат в лабиринта на мистерия, заровена в мрака на Средновековието и в генетичния код на човечеството. И докато часовникът отмерва дванайсетия час, Пиърс разбира, че не може да вярва на никого — нито на странната жена до себе си, нито на най-близките си хора, защото всеки от тях би могъл да се окаже… Юда.
А после дойде пробивът с телефонното проследяване.
Пейнтър имаше спешна нужда да отбележи точка.
Поне тук.
В слушалката си чуваше отсечените реплики на командосите, престрелката от доклади и заповеди. Накрая гласът на „оператора“ надвика какофонията. Беше влязъл в нещо като склад за съхраняване на месо. От релси на тавана висяха големи куки.
— Директор Кроу, приключихме обхода на кланицата. Мишените не са открити. Мястото е празно.
Картината затанцува, когато мъжът се наведе… после се изправи и вдигна пръсти в обхвата на камерата. Бяха влажни.
— Сър, тук има кръв. О, не… — Един от техниците погледна към Пейнтър, изглежда, видя нещо неприятно в изражението му и бързо-бързо отклони поглед.
Глас откъм вратата си проби път през отчаянието му.
— Директор Кроу…
На прага стоеше жена, облечена в синя военноморска униформа. Кестенявата й коса беше прибрана назад, лицето й — изопнато от тревога и страх. Изражението й отразяваше собствените му чувства.
— Кат… — каза той и се изправи. Беше съпругата на Монк.
— Леля ми гледа Пенелопе. Повече не можех да остана сама вкъщи.
Той вдигна разбиращо ръка.
— Помощта ти ще ни е добре дошла. Тя въздъхна и кимна.
Само това можеха да направят.
Да не спират и за миг.
Да се опитват отново и отново, по всички възможни начини.
18:04
Вигор не можеше да откъсне поглед от преплетените тела.
Марко и Кокежин.
Не можеше да се отдели от нишата, зашеметен от откритието. Другите не бяха толкова впечатлени. Сейчан се вмъкна между Вигор и Грей и вдигна ръка да посочи.
— Третият златен „паспорт“.
Грей издърпа докрай погребалния саван. Между двете тела, под костите на сключените им ръце, проблясваше злато.
Третият „пайцу“.
А до него — позната им вече бронзова тубичка.
Третият и последен свитък.
С почтителност и внимание Грей взе двата предмета. Свали и диадемата от черепа на принцесата.
— Може да има някаква улика — оправда последното.
Вигор не възрази. Сега, когато гробницата беше отворена, местните иманяри така или иначе щяха да я опоскат за нула време.
Един след друг се качиха обратно в параклиса. После се събраха в един ъгъл.
Грей обърна златния „паспорт“ и всички впериха поглед в третия ангелски глиф.
— Вече ги имаме всичките — каза Сейчан.
— Но още не знаем края на историята — посочи Грей. Извади тефтера си и кимна на Вигор. — Хайде да я чуем.
Вигор не чака втора подкана. Отвори бронзовата туба и извади отвътре свитъка.
— Пак коприна — отбеляза той и внимателно почна да развива бялата ивица плат.
Последната част от историята беше по-дълга — копринената ивица се проточи покрай стената, почти на четвърт от Дължината на пода. Вигор зачете бавно. Страховитата история продължаваше оттам, където сияйните ангелски фигури идват при Марко и хората му, потърсили последно убежище в кулата.
Тези странни привидения ни предложиха грубия потир и с ясни и енергични жестове ни подканиха да пием. Така сме щели да се спасим от ужасния мор, който беше превърнал Града на мъртвите в съновидение от Ада и където хората ядяха от месото на братята си.
Това обещание ни подтикна да отпием от течността, която се оказа не друго, а кръв — и на вкус, и на вид. Убедиха ни да изядем и по парче сурово месо, предложено ни върху съдинка от палмово листо — на вид и вкус месото напомняше момици. Едва след като изядох своето парче, се сетих да попитам от какво е. Онзи от хората на хана, който поназнайваше езика на привиденията, ми отговори; и така разбрахме, че самите ние сме се превърнали в канибали — защото кръвта и момиците били човешки.
Ето колко негостоприемно ни посрещнаха и ни измамиха в Града на мъртвите… ала по-късно разбрахме, че е било благословен дар, защото наистина ни предпази от страшния мор. Но лекът си имаше цена. На брат Агреер не позволиха да опита от кръвта и момиците. Привиденията дълго говориха и сочеха кръста и човека, който го носеше. Накрая стана ясно, че можем да си тръгнем само ако оставим брат Агреер в Града на мъртвите.
Воден от великодушие и жертвоготовност, брат Агреер настоя да потърсим спасението си. Аз плаках много, но се подчиних на своя изповедник. Той ми даде разпятието си и ми заръча да го върна на Светия престол. За последно видях този благороден мъж, когато го поведоха далеч от нас; и се досетих накъде са тръгнали. Под светлика на пълната луна величествена планина се издигаше над гората, с хиляди изсечени в склоновете й демони.