По трудния начин
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «По трудния начин». Краткое содержание книги:
Но този нов случай го тревожи. Истината му убягва. Налага се да се зарови в подробностите. Да тръгне по следите. Да го направи по трудния начин. Докато това, което е започнало на една оживена улица в Ню Йорк, най-сетне не избухне на пет хиляди километра оттам. В тихата английска провинция. Докато Ричър крачи сам през сенките. Въоръжен и опасен. Недосегаем.
Джак Ричър. Войник. Самотник. Герой.
Мъжете искат да са като него.
Жените искат да са с него.
— Мразя това нещо — обади се Полинг.
— Може да го заобичаш — отвърна Ричър. — Такъв камуфлаж може да се окаже най-ценният ни съюзник.
— Или най-ценният съюзник на Тейлър. След около шейсет секунди. Може да си помисли, че го нападаме.
Ричър кимна.
— Дишай дълбоко — каза той.
Той намали скоростта много преди ниското мостче. Направи широк и решителен завой. Продължи да кара на втора скорост. Малка кола, която се движеше бавно. Надяваше се, че не изглежда заплашително.
Алеята към къщата беше дълга и правеше два големи завоя. Вероятно за да заобиколи невидими мочурливи места в земята. Отъпканата земя на алеята беше разкаляна много повече, отколкото изглеждаше отдалеч. Малката кола подскачаше и се клатушкаше по нея. Задната стена на фермата беше гола. Нямаше прозорци. Този път димът от комина беше по-гъст и прав. Вятърът беше утихнал. Ричър отвори прозореца си, но не чу нищо друго, освен шума на двигателя и бавното хрущене на гумите по чакъла.
— Къде са тия хора? — почуди се Полинг. — Да не би все още да плевят?
— Човек не може да плеви седем часа без прекъсване — отвърна Ричър. — Ако не иска да се схване жестоко.
На трийсет метра пред къщата алеята се разклоняваше на две. На запад продължаваше към предния вход. На изток тръгваше по-неугледна алея, водеща към мястото, където преди беше паркиран ландроувърът, и хамбарите зад него. Ричър зави на изток. Ландроувърът го нямаше. Вратите на хамбарите бяха затворени. Всичко беше потънало в мълчание. Нищо не помръдваше.
Ричър се върна на заден ход. После зави по широката алея на запад. Пред къщата имаше кръг от чакъл, в средата на който стърчеше недорасъл ясен. Около дървото беше скована пейка, описваща твърде широк кръг за тънкото му стъбло. Или дървото беше ново, или дърводелецът беше мислил в перспектива от сто години. Ричър направи един кръг около дървото по часовниковата стрелка, както диктуваха правилата на движението в Англия. Спря на три метра от входа. Вратата беше затворена. Нищо не помръдваше, с изключение на пушека, който бавно се издигаше над комина.
— А сега какво? — попита Полинг.
— Ще почукаме — отвърна Ричър. — Ще се движим бавно и така, че ръцете ни да се виждат.
— Мислиш, че ни наблюдават отнякъде?
— Някой ни наблюдава. Със сигурност. Усещам го.
Той угаси двигателя и постоя неподвижно. После отвори вратата. Бавно и спокойно измъкна огромното си туловище от колата и застана до нея, като държеше ръцете си отстрани на тялото. Полинг направи същото на два метра от него, от другата страна на колата. После заедно тръгнаха към входа. Вратата беше от старо дъбово дърво, почерняло като въглен. Имаше железни пречки и панти, боядисани наскоро направо върху старите дупки от ръжда и корозия. По средата на вратата имаше лъвска глава, която стискаше в зъбите си изкривена желязна халка. С халката се удряше по метална плочка. Ричър почука силно два пъти. Дъбовата врата отекна като тъпан.
Нищо.
— Има ли някой? — подвикна Ричър.
Никой не отговори.
— Тейлър? — извика той. — Греъм Тейлър?
Тишина.
— Тейлър? Там ли си?
Нищо.
Той отново удари два пъти с халката.
Пак никакъв отговор.
С изключение на помръдването на малко краче на десетина метра оттам. Едва доловимото хрущене от тънка подметка, която се плъзга по камък. Ричър бързо се завъртя и погледна наляво. Видя мъничко голо коляно, което се скри зад далечния ъгъл на къщата. И продължи да се крие.
— Видях те — подвикна Ричър.
Никой не отговори.
— Можеш да излезеш — продължи той. — Няма страшно.
Нищо.
— Виж с какъв автомобил дойдохме — каза Ричър. — Виждала ли си по-хубав?
Нищо.
— Червен е — продължи той. — Като пожарникарска кола.
Нищо.
— Тук има и една госпожа — каза Ричър. — Тя също е хубава.
Той застана до Полинг и след няколко секунди видя една малка тъмна главичка, която надникна иззад ъгъла. Малко личице с бледа кожа и големи зелени очи. Сериозно изражение. Момиченце на около осем години.
— Здравей — каза Полинг. — Как се казваш?
— Мелъди Джаксън — отвърна Джейд Лейн.
66
Ричър веднага позна детето от несъвършеното копие на фотографията, което беше видял на бюрото в спалнята на Дакота Билдинг. Беше с около година по-голяма, отколкото на снимката, но със същата дълга тъмна коса, леко вълниста и мека като коприна, същите зелени очи и същата порцеланова кожа. Снимката беше впечатляваща, но оригиналът беше много по-хубав от нея. Джейд Лейн наистина беше красиво дете.