По трудния начин
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «По трудния начин». Краткое содержание книги:
Но този нов случай го тревожи. Истината му убягва. Налага се да се зарови в подробностите. Да тръгне по следите. Да го направи по трудния начин. Докато това, което е започнало на една оживена улица в Ню Йорк, най-сетне не избухне на пет хиляди километра оттам. В тихата английска провинция. Докато Ричър крачи сам през сенките. Въоръжен и опасен. Недосегаем.
Джак Ричър. Войник. Самотник. Герой.
Мъжете искат да са като него.
Жените искат да са с него.
— Нещо не се връзва — каза Полинг. — Паспортите им все още бяха в чекмеджето.
— Това беше доста грубичко изпълнение — отвърна Ричър. — Не мислиш ли? Сигурно си претърсила хиляди бюра. Виждала ли си някога паспорти, оставени сами в чекмедже? Все едно са на изложба? Аз никога не съм виждал такива паспорти. Винаги са заринати в някакви други боклуци. Оставили са ги като съобщение. „Ей, ние още сме в страната.“ А всъщност е означавало, че вече не са в страната.
— Как се излиза от САЩ без паспорт?
— Не се излиза. Но ти веднъж каза, че когато излизаш, не те проверяват толкова подробно. Каза, че понякога просто трябва да докараш прилика с човека на фотографията.
Полинг помълча, после каза:
— Чужди паспорти?
— Познаваме ли хора, които да отговарят на това описание? Жена на трийсетина години и осемгодишно момиченце?
— Сюзан и Мелъди — отвърна Полинг.
— Дейв Кемп ни каза, че Джаксън е останал за малко сам във фермата — продължи Ричър. — Причината е била, че Сюзан и Мелъди са ходили със самолет до Щатите. Получили са всички необходими печати при влизане в страната. А после са дали паспортите си на Кейт и Джейд. Може би в апартамента на Тейлър. Може би по време на официална вечеря. Като малка церемония. А после Тейлър е направил резервации в „Бритиш Еъруейс“. Знаем със сигурност, че по време на полета до него е седяла гражданка на Великобритания. Залагам десет срещу едно, че в списъка на пътниците тя е записана като мисис Сюзан Джаксън. И още десет срещу едно, че до нея е седяло английско момиченце на име Мелъди Джаксън. Но всъщност са били Кейт и Джейд Лейн.
— Но така Сюзан и Мелъди са останали в Щатите без паспорти.
— Временно — отвърна Ричър. — Какво е изпратил Тейлър по пощата?
— Тънка книжка. С малко страници. Стегнати с ластик.
— Защо да слага гумен ластик около тънка книга? Защото всъщност са били две много тънки книжки. Два паспорта, хванати с ластик. Изпратени до хотелската стая на Сюзан в Ню Йорк, където двете с Мелъди продължават да си стоят и в този момент и да чакат да ги получат.
— Да, но този път печатите няма да бъдат както трябва. Когато излизат от страната, няма да са влизали.
Ричър кимна.
— Ще има несъответствие, да. Но какво ще направят хората на летището в Ню Йорк, когато разберат? Ще ги депортират, ето какво. А те точно това искат. Така че ще се приберат спокойно.
— Сестри — каза Полинг. — Цялата история се е движела от сестри, верни на семействата си. Пати Джоузеф, Ди Мари Грациано, Сюзан Джаксън.
Ричър продължи да кара мълчаливо.
— Невероятно — каза Полинг. — Значи тази сутрин сме видели Кейт и Джейд.
— Видяхме как излизат с мотики на рамо — отвърна Ричър. — За да започнат своя нов живот.
А после той ускори малко, защото пътят — се разширяваше и изправяше, преди да заобиколи град Тетфорд.
Джон Грегъри също натискаше газта. Беше зад волана на един тъмнозелен високопроходим автомобил — тойота ландкрузър — със седем места. До него беше Едуард Лейн. Ковалски, Адисън и Картър Грум седяха на задната седалка. Бърк и Перес се бяха свили на допълнителните две места в дъното на колата. И точно в момента излизаха на магистрала М–11, след като бяха прекосили центъра на Лондон, за да стигнат до североизточния край на града.
65
Този път беше светло и Ричър видя табелата с надпис „Б’ш’пс П’тър“ от стотина метра разстояние, така че успя да намали скоростта навреме и да завие, все едно цял живот беше обикалял по второстепенните шосета на Норфък. Наближаваше два следобед. Слънцето беше високо в небето и вятърът утихваше. Синьо небе, малки бели облачета и зелени поля. Идеален ден от късното английско лято. Почти идеален.
— Какво ще им кажеш? — попита Полинг.
— Че съжалявам — отвърна Ричър. — Мисля, че това ще бъде най-доброто начало.
— А после?
— После сигурно ще го кажа още веднъж.
— Не могат да останат там.
— Това е ферма. Все някой трябва да остане.
— Ти ли ще си доброволец?
— Може би ще се наложи.
— Знаеш ли нещо за фермите?
— Само каквото съм виждал по филмите. Обикновено ги нападат скакалци. Или има пожар.
— Не и тук. Тук може би ще има наводнения.
— И идиоти. Като мен например.
— Не се измъчвай толкова. Те са фалшифицирали отвличането си. Не се обвинявай, че си повярвал.
— Трябваше да се досетя — настоя Ричър. — Беше странно от самото начало.
Подминаха „Бишъпс Армс“. Странноприемницата. Времето за обяд приключваше. На паркинга имаше пет коли. Ландроувърът на Грейндж Фарм не беше сред тях. Те продължиха на изток и видяха отдалеч камбанарията на църквата в Бишъпс Парджетър — сива, квадратна и ниска. Нямаше повече от дванайсет метра, но се издигаше над равната околност, все едно беше Емпайър Стейт Билдинг. Продължиха. Подминаха рова, който очертаваше западната граница на Грейндж Фарм. Отново чуха плашилото за птиците — силен изстрел, който отекна над полята.