Последният довод на кралете [bg]

— Ти си Глокта, напи? — Рязък, суров женски глас, със силен кантикски акцент.

Тя приклекна до главата му. Стоеше на пръстите на краката си, облегнала ръце на коленете, с небрежно поклащащи се дълги кафяви длани и пръсти. Беше облечена с мъжка риза, провиснала на кльощавите й рамене и с навити над тънките китки мокри ръкави. Косата й беше късо остригана и стърчеше на мазни кичури. На суровото й лице имаше дълъг, тънък белег, а устните й бяха извити в злобна гримаса. Но от всичко най-отблъскващи бяха очите й — блестящи и жълти. Нищо чудно, че Северард не искаше да я следи. Трябваше да го послушам.

— Ти си Глокта, нали?

Нямаше смисъл да отрича. Избърса с трепереща ръка потеклите от устата му, горчащи от повръщането лиги.

— Аз съм Глокта.

— Защо ме следиш?

Глокта се надигна едва и седна.

— Какво те кара да мислиш, че ще искам да говоря с теб…

Юмрукът й го фрасна в брадата и отметна главата му назад. Челюстите му изтракаха и един от малкото му зъби се заби в задната част на езика. Облегна се на стената, а стаята се люшна пред наливащите му се със сълзи очи. Когато погледът му се фокусира отново, видя, че тя се взира в него с присвитите си жълти очи.

— Ще продължа да те удрям, докато не ми дадеш отговори или не умреш.

— Благодаря ти.

— Благодариш ми?

— Мисля, че успя да ми поотпуснеш малко врата. — Глокта й се усмихна, оголвайки окървавените си зъби. — В продължение на две години бях пленник на гуркулите. Прекарах две години в тъмница под императорския дворец. Две години на рязане, дялкане и горене. Мислиш ли, че няколко шамара ще ме изплашат? — Изхили се в лицето й. — Боли ме повече, докато пикая! Мислиш ли, че ме е страх от смъртта? — Лицето му се изкриви от пронизващата болка в гърба, докато се навеждаше към нея. — Всяка сутрин… в която се събуждам жив… е истинско разочарование! Ако искаш отговори, ще трябва и ти да ми дадеш такива. Ти питаш, аз питам.